"Работя като дознател в районно полицейско управление. Често влизаме в спор с колеги, а и с представители на прокуратурата., Пред колко съдебни инстанции може да се обжалва мярката за неотклонение "задържане под стража", наложена на уличено лице по време на полицейско производство. Бихте ли дали разяснения по този въпрос?"

Пита Г. М. от Русе



Въпросът на читателя е съвсем основателен. Фактът, че той работи като дознател от МВР, а в същото време не може да си отговори на един на пръв поглед елементарен въпрос не е признак на ниска правна грамотност.

Става дума за главоблъсканица, пред която бяха изправени дознатели, следователи, прокурори, съдии, адвокати, студенти и преподаватели в началото на май 2001 г. Тя беше породена от една поправка в Наказателно-процесуалния кодекс, която е в сила от 1 май т.г. Тази, а и други промени, бяха приети в последната работна нощ на 38-ия парламент.

Във въпросната разпоредба (параграф 19 от преходните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс) е записано, че влезлите в сила определения на второинстанционния съд по наложени мерки за неотклонение могат да бъдат протестирани и обжалвани пред Върховния касационен съд в 6-месечен срок от влизането на закона в сила. При условие, че става дума за заварени дела. Проблемът в случая се свеждаше до точното тълкуване на цитираната разпоредба.

Преди да дадем разяснения по проблема ще напомним, че режимът по налагане на най-тежките мерки за неотклонение спрямо уличено лице или обвиняем при провеждане на полицейско разследване или следствие беше изцяло променен след 1 януари 2000 г. До тази дата двете най-тежки мерки за неотклонение на досъдебната фаза - задържане под стража и домашен арест - се налагаха винаги със съгласие на прокурора.

След тази дата посочените две принудителни мерки се налагат с определение на съответния първоинстанционен съд след провеждане на открито съдебно заседание, макар че делото се намира още на своята досъдебна фаза (т.е. не става дума за същински процес). По този начин българският Наказателно-процесуален кодекс (НПК) отговори на изискването за гарантиране на основното човешко право на свобода и сигурност в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е в сила за България от 1992 г. По-специално тази конвенция изисква всеки арестуван или лишен от свобода да бъде своевременно изправен пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции (процедурата е известна като habeas corpus). По няколко дела, заведени от български граждани пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург и приключили с присъди срещу България (най-важното от тях е делото "Асенов срещу България" от 1998 г.), бе решено, че прокурорът според българското право не притежава статута на "длъжностно лице със съдебни функции". По тази причина правомощието да налага най-тежките мерки за неотклонение беше предоставено на съда.

Затова след 1 януари 2001 г. налагането на постоянна мярка "задържане под стража" или "домашен арест" става с определение на първоинстанционния съд, а това определение на първата инстанция може да се обжалва пред 3-членен състав на второинстанционния (въззивния) съд.

Нововъведението в НПК от 1 май т.г. на пръв поглед въвежда триинстанционен контрол върху мерките за неотклонение. Трябва да се признае, че разпоредбата е изключително неясна и поражда много въпроси. Затова не е случайно, че по този проблем още на 17 май т. г. се произнесе състав на Върховния касационен съд (ВКС). Ето накратко изводите, които произтичат от това решение:

Първо, въведеният на 1 май 2001 г. третоинстанционен (касационен) контрол върху определенията на втората съдебна инстанция по мерките "задържане под стража" и "домашен арест", е непостоянен. Т. е. Върховният касационен съд ще може да бъде сезиран по този въпрос в продължение само на шест месеца - до 1 ноември 2001 г.

Второ, за да има произнасяне на ВКС, е абсолютно задължително към датата 1 май 2001 г. делото да е "заварено". Което означава, че наказателното производство трябва да е образувано към тази дата с постановление на следователя или прокурора, или да е започнато от дознателя от МВР по предвидения в закона ред.

Трето, пред висшата съдебна инстанция - ВКС могат да се протестират или обжалват всички определения на втората инстанция относно задържането и домашния арест независимо дали определенията на втората инстанция са произнесени преди или след 1 май 2001 г.

Четвърто, пред третата съдебна инстанция могат да се атакуват единствено мерките за неотклонение, постановени на досъдебното производство, независимо от неговата форма - полицейско производство или предварително производство. Но не и мерките за неотклонение, постановени в съдебната фаза на процеса.

Пето, при проверка на жалба или протест по мярка за неотклонение третата инстанция (ВКС) действа по общите правила на закона. Което означава, че не се събират нови доказателства и не се установяват нови факти.

Всички горепосочени изисквания трябва да са налице кумулативно (едновременно). В разглежданото решение на ВКС е коментиран и един друг проблем - по какъв начин трябва да се установи, че към момента на постановяването на ареста е съществувало обосновано подозрение, че обвиняемите са извършили престъплението, за което са обвинени (едно от важните изисквания на НПК, да има арест). Изрично е подчертано, че изводите и заключенията в тази насока могат да се основават само на доказателства, събрани чрез установените в НПК начини и средства. Но е недопустимо да се правят заключения на базата на оперативни разработки или каквато и да е друга извънпроцесуална дейност.

Разгледаното решение (Р.257-2001-II) с докладчик съдията Румен Ненков е публикувано в Бюлетин на ВКС, бр. 4 от 2001 г.