"Разкази в Интернет" е подзаглавието на "Стъкленият охлюв" от Милорад Павич (изд. "Агата А", превод на Христиана Василева). Разказите са три и за всеки от тях сръбският писател е приложил съответен адрес в Интернет, където може да бъде прочетен.

Няма нещо особено интернетско в новата проза на Павич. Двете разклонения в първия разказ "Дамаскин" са на принципа на компютърните игри. "Ако чете от компютъра, читателят трябва да избере с мишката това заглавие", указва авторът. Но в книгата разклоненията вървят линейно и това не пречи. Павич винаги, още от "Хазарски речник" си е бил такъв - "разклонителен". Хронологията сякаш противопоказна на сюжетите му.

Литературната рецепта на Павич е антирецептата на белетристиката от типа "световен бестселър". "Никого не съм убил. Но мен ме убиха. Много преди смъртта. За моите книги би било по-добре автор да им е някой турчин или германец. Бях най-известният писател на най-омразния народ в света - сръбския", пише го в добавената в книгата "Автобиография". Различността е завършена.

Но Павич е и тук точно толкова универсален, колкото и в романите си. Диалогът му не е диалог, а изричане на заклинания. Фабулата е повод, а не скелет. Ето, че и разказите му не подлежат на преразказване, но то е само по формата. Павич ще стигне и до турчина, и до германеца: "В човека най-бързо старее потта, а най-бавно старее душата", "Много неща могат да се случат между устата и залъка", "Във всеки град царува различно годишно време", "Целият човешки живот се свежда до утре"... И най-причудливата му образност е преводима точно. Това не е Радичков.

Павич е в литературата това, което е Брегович в музиката. Той и от обидата извлича самочувствие: "Френските и испанските критици отбелязаха, че съм първият писател на ХХI век, макар че живях през ХХ век, когато трябваше да се доказва невинността, а не вината... ХХI век за мен започна в Белград под бомбите на НАТО от 1999 г".