Може ли море от сълзи, питат се Свети Георги и Змеят, да накара в Либийската пустиня да покълнат кълновете на зелената надежда? Могат ли журналистите да са виновни за това, че не мълчат? Може ли един поне проблем да събере българите и да ги обедини срещу проблемите на България? Възможно ли е съдбата на шестимата медици в Либия да бъде онзи трус в българската душа, който да размести пластовете на спарената ни самота, тоновете кал от самоненавист, гранита на неверието в собствените сили?

Процесът срещу българските медици в Либия е отложен за 17 септември. Дотогава има близо 100 дни. Във всеки един от тях българите в България трябва да знаят, че в либийска затворническа килия лежат шестима българи, за които всеки един от тези сто дни ще е равен на сто години. Сто години забрава, самота и унижение.

На 17 септември е християнският празник Вяра, Надежда и Любов. Могат ли, питат се Свети Георги и Змеят, милионите българи в България, затворени в килията на собствените си самотни души, да изпълнят стоте дни на своите съкилийници в Либия с вяра, надежда и любов?

ВЯРА - Вярата, че утрешният ден ще е по-добър от днешния. Вярваме ли, че ние, българите, можем да се съберем не само за да викаме срещу други българи? Вярваме ли, че можем да се съберем не само когато нашите футболисти бият чужди футболисти, а когато някъде по света бият българи? Вярваме ли, че България е там, където има и един българин само? Вярваме ли на себе си, за да ни помогне и Бог? Вярваме ли в себе си, за да се попитаме вярваме ли в Бог? Можем ли да вярваме на онези, които сме призвали да ни управляват и които всеки ден ни заклеват да им вярваме? Вярваме ли, че има живот тук, в нашата страна, или е по-лесно да повярваме, че има живот на Марс? Вярваме ли в справедливост тук, на земята? Вярваме ли, че можем да открием вярата? Вярваме ли в справедлив процес срещу нашите медици в Либия? Вярваме ли, че те са заразили либийските деца със СПИН? Вярваме ли, че можем да помогнем? Вярваме ли, че трябва да мълчим, за да "не усложним нещата"? Вярваме ли на някого или в нещо изобщо? Вярваме ли, че ако вярваме, ще живеем по-лесно?

Можем ли да кажем на българските лекари и медицински сестри, затворени в либийски затвор: "Ние ви вярваме. Ние вярваме, че не сте извършили това, в което ви обвиняват! Ние вярваме, че ще издържите!" Вярваме ли си, че можем да им го кажем, без да излъжем и тях, и себе си? Вярваме ли, че можем сто дни да го повтаряме всеки ден?

НАДЕЖДА - Може ли общественият договор да включва надеждата? На какво се надяваме - на шестица от тотото или на себе си? Надяваме ли се, че някога ще може от едната страна на барикадата да застанат българите, а от другата - проблемите на България? Надеждата ли умира последна, или последна си подава оставката Надежда? Знаем ли каква надежда имат нашите съграждани в либийския затвор? Надяваме ли се на себе си, или всеки ден надяваме върху себе си собственото си отчаяние като хомот, с който влачим безсмислието на дните? Имаме ли храм, институция или личност на надеждата, която да следваме, както евреите са следвали 40 години през пустинята Мойсей? Само Тодор Живков ли можехме да следваме 40 години?! На какво се надяваме изобщо - на нещо вътре в нас или на нещо извън нас? Можем ли да заставим това "нещо вътре в нас" да се събуди? Можем ли да кажем на изоставените в либийския затвор 6 наши медици - ние сме с вас и всеки ден палим свещ за вашата надежда, без да излъжем и тях, и себе си?

ЛЮБОВ - Обичаме ли ближния си? Обичаме ли себе си? Знаем ли смисъла на любовта или "любов" и "правене на любов" са едно и също нещо? Ако от специализираните нощни кабелни програми децата ни научават какво е "френска любов", откъде да научат има ли "българска любов"? Има ли отговор въпросът още от времето на Добри Чинтулов: "Къде си вярна, ти, любов, народна?"

Можем ли да обичаме и да прощаваме? Можем ли да обичаме политиците си така, както обичаме футболистите си? Можем ли да обичаме съседа си, без да пожелаваме жена му или осела му? Можем ли да обичаме толкова много, колкото много може да мразим? Можем ли да кажем на изоставените в либийския затвор 6-има българи: "Ние ви обичаме, не сме ви забравили!", без да излъжем и тях, и себе си?

Свети Георги и Змеят, вкопчени в хилядолетната битка, знаят, че без вяра, надежда и любов самите те губят смисъла си. От иконата на собствената си застиналост те ни питат. Вярваме ли, че българите могат заради себе си 100 дни да мислят поне веднъж на ден за своите съграждани в либийския затвор? Надяваме ли се, че поне веднъж на ден през тези 100 дни българите ще се сещат за сънародниците си в либийския затвор? Можем ли да облечем в любов страданието, да избършем сълзите на гняв и безсилие и да се усмихваме поне веднъж през всеки от тези сто дни на мечтите си за една България, създадена с вяра, надежда и любов?

Думите на Чинтулов имат днес и през следващите 100 дни отговор. Ако има такава любов, тя за още 100 дни е в либийския затвор.



--------

* При съставянето на драконовските диалози е обобщено мнението на членовете на клубовете "Гергьовден" в страната.