"Могат ли в една и съща синдикална организация да членуват работещите в едно предприятие, които са с различен статут - едните са държавни служители, а останалите не са?

За всички ли важи колективният трудов договор? Трябва ли да се прави отделна синдикална организация на държавните служители?"

Пита читател от Варна



Правото на сдружаване е уредено в Закона за държавния служител (ЗДСл). То заема съществено място в раздела за правата на държавните служители.

Членуването в политически партии е уредено в чл. 42 ЗДСл, следващият чл. 43 признава правото на сдружаване в професионални организации и сдружения с идеална цел.

А правото на държавните служители да се сдружават в синдикални организации се регулира от чл. 44. Според него "държавните служители имат право свободно да образуват синдикални организации, да встъпват и да прекратяват членството си в тях, като се съобразяват само с техните устави." Текстът кореспондира с конституционното право на сдружаване в синдикални организации, както и с изискването на конституцията това да се уреди в отделен закон.

Синдикалните организации по смисъла на чл. 44, ал. 2 ЗДСл не се различават от вече създадените към държавните администрации синдикални организации, в които членуват работници и служители, работещи по трудово правоотношение. ЗДСл не въвежда нов тип синдикални организации, в които да членуват само държавни служители. Такова разграничаване няма и в конституцията. А организацията, членството и другите организационни въпроси по създаването на синдикални организации не се уреждат със закон, а с устав (виж Конвенция N87 на МОТ, ратифицирана от България).

Изброеното дотук означава, че не е нужно да се прави отделна синдикална организация на държавните служители в една администрация.

За съжаление в ЗДСл не е уредено колективното договаряне, макар че при подготовката на закона синдикатите направиха такива предложения. Текстът на чл. 44, ал. 3 ЗДСл най-общо предвижда, че "синдикалните организации представляват и защитават интересите на държавните служители пред държавните органи по въпросите на служебните и осигурителните отношения" - въпроси, които би трябвало да залегнат в устава на синдикална организация. А функции се реализират "чрез предложения, искания и участие в подготовката на проекти за вътрешни правилници и наредби, които се отнасят до служебните отношения."

Внимателното вглеждане показва прилики между Кодекса на труда (чл. 4, ал. 2 и чл. 37) и цитирания текст от Закона за държавния служител, както и "творческото" смесване на разпоредбите на кодекса в закона. Но така или иначе колективното договаряне не е сред очертаните от ЗДСл конкретни синдикални права. Очевидно е, че по този въпрос законът поставя синдикализма и синдикалните дейци - държавни служители, в неравностойно положение спрямо положението им при трудовите правоотношения.

Вероятното обяснение е, че след като в ЗДСл няма трудово, а служебно правоотношение, не може да има и колективен трудов договор. Но това схващане едва ли е оправдано от гледна точка на конституцията и на ратифицираната от държавата Европейска социална харта.

Все пак отговорът на конкретния читателски въпрос е отрицателен - колективният трудов договор не важи за членовете на синдикалната организация, които са станали държавни служители и са преминали от трудово в служебно правоотношение. Това е така, защото колективният договор урежда възможности и права над минимално установените в Кодекса на труда, а не в Закона за държавния служител.

Но според нас няма пречка с този договор да се уговарят права и в полза на държавните служители, които членуват в синдикалната организация в определена администрация наред с работещите по трудово правоотношение. Законът за държавния служител не забранява това, а Европейската социална харта дава право на колективно договаряне на всички трудещи се. Въпросът обаче не е изрично уреден в закона и това смущава някои органи по назначаване. Очевидно в недалечно бъдеще ще се наложи допълване на ЗДСл, за да се уредят правата на синдикалните организации и техните членове.