"Трудовият ми договор беше прекратен по взаимно съгласие, тъй като навърших години за пенсия. Следва да получа обезщетения за неползвани отпуски и шестте заплати при пенсиониране. В заповедта за прекратяването на договора те са посочени, но вече близо месец от училището, в което работех като преподавател, не ми изплащат тези обезщетения. Твърдят, че нямали пари. Били ги запланували, но кога ще платят сумите не е ясно. Моля, пояснете правилен ли е отказът и мога ли да искам лихва за забавеното плащане."

Пита учител от София



Отговорът на поставения въпрос се отнася и до някои други обезщетения по Кодекса на труда. Въпросът може да се формулира и така - от кой момент възниква задължението за работодателя да плати тези обезщетения?

В Кодекса на труда освен текстовете, уреждащи обезщетенията, за които пита читателят, няма други норми, за да се ориентираме за момента, в който възниква задължението за работодателя да плати посочените две обезщетения. По отношение на задължението за плащане на възнаграждението по трудовото правоотношение действа друг текст (чл. 270 КТ), според който трудовото възнаграждение се изплаща в предприятието, където се извършва работата авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото страните по трудовото правоотношение не са уговорили нещо друго. Този режим на заплащане, включително и по отношение на момента на възникване на задължението за плащане, не е приложим за обезщетенията. Ето защо единствен източник за търсене на отговор са текстовете, които уреждат въпросните обезщетения.

Обезщетението за неползван платен годишен отпуск се дължи по силата на следната норма: "При прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение..." (чл. 224, ал. 1 КТ). Аналогично на този текст второто обезщетение, за което пита читателят, се дължи въз основа на чл. 222, ал. 1 КТ: "При прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за изслужено време и старост, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя..."

Тълкуването на записите води до извода, че моментът на възникване на правото на обезщетение, независимо за кое от двете става въпрос, съвпада с момента на прекратяване на трудовото правоотношение, т. е. от датата на уволнението възниква и правото на обезщетение. От този момент (датата на уволнението) за работника възниква правото да получи, а за работодателя - задължението да плати предвиденото в закона обезщетение.

От този момент обезщетението е станало и изискуемо, т. е. може да бъде потърсено от работника, и работодателят следва да го плати. Ако плащането не бъде направено веднага и доброволно от работодателя, в случая поради обективни затруднения, има две възможности. Да се чака, докато бъде преодоляна невъзможността за плащане, или да се покани работодателят, независимо от неговата затрудненост, да плати, като му бъде определен някакъв подходящ срок за плащане - например в срок до 10 дни от датата на получаване на поканата. Правилно е поканата да се оформи писмено, да се датира и заведе с входящ номер в съответния дневник за регистриране на входящите документи. Ако не е възможно да се въведе с входящ номер, може да изпрати с препоръчано писмо с обратна разписка. Последният възможен вариант, гарантиращ връчването й на работодателя, е нотариалната покана. Достоверната дата на поканата е необходима с оглед на евентуален съдебен спор по вземането.

Определеният в поканата срок за плащане превръща задължението за плащане от безсрочно в срочно, с конкретно определен срок за плащане. Ако работодателят не плати и от определения му в поканата срок, той изпада в т. нар. забава по отношение на задължението си за плащане на обезщетението. От този момент, т. е. от момента на плащане, определен в поканата, той ще дължи и лихва за забавено плащане до окончателното плащане на обезщетението (главница). Тази лихва може да се претендира по съдебен ред заедно с главницата, т. е. обезщетението.