"Не знам дали ме разбирате", правилно се е усъмнил Иван Костов в горецитирания дискурс. Ето ние например не разбираме как е възможно лицето Майкъл Джордан в който и да било миг от живота си да е изрекло цитат от... Гьоте! (А не примерно от Майкъл Джексън.) Още по-неясно ни е защо известният конфуцианец и всячески ерудиран наш премиер се обляга във философската си нега на словесните мехури на един баскетболист. А не директно на последния монолог на Фауст, чийто финал ви предлагаме като фундамент на съзидателното начало у човека.



Фауст:

На мъдростта последните предели/ постигнах днес: живот и свобода/ добива само онзи, който смело/ ги завоюва всеки ден в борба!/ Тук мъж, дете и старец ще творят/ в борба и труд - в полето неизбродно./ Аз искам те край мен да загъмжат -

народ свободен на земя свободна./ И на мига тогава вдъхновен/ извикал бих: "Постой! Ти тъй си хубав!"/ Тъй дирята на моя земен ден/ безбройни векове не ще погубят./ В предчувствие на този блян велик/ аз преживявам днес най-висшия си миг!

И в най-висшия си миг на сарказъм не допускаме, че Костов не е запознат с "Фауст". Да предположим, че просто не е поел риска някой досаден всезнайко да припомни ремарката след монолога: "рухва на земята"... Да не говорим колко още по-рискована и - главно - несправедлива е поетичната правда в словото на Сатаната след рухването на Фауст!

Мефистофел:

Не сети щастие, в най-дивни наслаждения/ менливи образи ловеше без покой./ Последното, най-скръбно, празно мигновение/ да задържи поиска той!

...Не знаем дали ни разбирате, де.