Чук, чук, чук...

- Кой чука?

- Новият век!

- Айде бе... Кодош...

- Не съм кодош, а цяло ново столетие.

- Добре де, добре. А откъде идеш?

- Как откъде? От изток, разбира се!

- От изток ли? Тогава чакай малко...

Чува се въртене на телефон и приглушен разговор, който завършва с "тъй вярно"!

- Ей, ти, отвън, имаш ли виза?

- Какво, какво?

- Питам те имаш ли българска виза?

- Не те разбирам...

- Я го па тоя! Щом пристигаш от изток, трябва да представиш виза.

- Ама ти майтапиш ли се...

- Хич! Не си ли чувал за Шенген?

- Това пък какво е?

- Я не се занасяй! И децата знаят за Шенген.

- Боже мой, къде съм попаднал!

- На българската граница, чужденецо. Оттук започва Европа.

- Не си играй, човече! На запад ме чакат, а вече закъснявам.

- Това си е твоя работа. Моята е ясна. Щом нямаш виза, връщай се обратно!

- Де да можех да се върна, но не мога. Вековете нямат път назад. А ти, дето ме спираш, надали ще прокопсаш. Много си изпълнителен, но не си далновиден.

х х х

Чук, чук, чук...

- Кой чука?

- Новият век!

- Гвардейци, отворете вратите!

- Благодаря ви за вниманието...

- Моля, моля... Ние, президентите, не сме граничари.

- Отбих се за малко, тъй като ме чакат на много места.

- Поласкан съм, ваша светлост. Гвардейци, музика!

- Оставете почестите, г-н президент. По-интересното е да чуя какво очаквате от мен...

- Какво ли не, ваша светлост, какво ли не...

- И по-точно?

- Например, например... Свят без комунизъм, богата Европа, непобедимо НАТО, нова визита в Белия дом и, ако ми позволите, нещо лично - моят втори мандат...

- М-да, а нещо, свързано с България?

- О, щях да забравя от пусто вълнение... Очаквам майна, пардон, майка България да се превърне в една цветуща роженска ливада с много сини щурци и еврокрави, с добре подстригана английска трева, с немски овчарки и с френско грозде... Както казваше преди време г-н Солана, една ливада-полигон с голф игрища и ракетни площадки, озвучени с мелодии на "Бийтълс" и родопски чанове...

- Имате интересно въображение, г-н президент.

- Не познавате моя народ, драгоценни гостенино. Той обича сладките приказки и затова е невъзможно да се управлява без въображение. Кажеш ли му нещо по-сурово, започва да се опъва и да гледа назад. Такъв е пустият му еш, балкански...

- Разбирам, млади човече... А какво ще кажете за хляба и цените?

- Гвардейци, навън! Затворете вратите!



х х х



Чук, чук, чук...

- Кой чука?

- Новият век!

- Ей, жена, ставай! Гост ни е дошел...

- Няма да влизам, само ей тъй, от вратата...

- Влезте де, господине, поне за една ракийка.

- Е, хайде наздраве! Как я карате?

- Амчи как? Лошо, брат, в немотия...

- А комшиите?

- И те като нас.

- Идвам откъм президента... Видя ми се отворено момче...

- От такива момчета до гуша ни е дошло. Ти им искаш работа, а те ти предлагат програми, концепции, коалиции, лозунги...

- Е, и без това не може.

- Сигурно не може, но когато хлябът е кът, всичко омръзва.

- Така е, но все пак какво очакваш от бъдещето?

- Тая дума съм я забравил. Ние, людете, не очакваме, а чакаме...

- И какво чакате?

- Тия дето лапат, да се налапат. Тия дето ни управляват, да се пръждосат. А тия, дето ще дойдат, да ни нахранят. Вчера съседът ми вика: стягай се, комшу, идват избори. А аз съм се стегнал, та ще се скъсам. Гледам го и се смея като будала. Не знам човек ли съм, електорат ли съм или съм нещо като социална дрипа...

- Виждам, че е лошо, но все пак без надежда не може...

- Баба ми викаше: трай коньо за зелена трева. И аз си трая. Ситите викат, че надеждата била в Европа. Ама аз не им вярвам и за стотинка...

- Добре де, на какво се надяваш?

- На какво ли? Май, че на нищо! Оня ден гледам един камик, та го премерих. Тежи пущината. Па си помислих, ами ако го хвърля...

- Е?

- Може да счупи нещо и да ми олекне. Нали знаеш, брат, гладът и щуротията вървят ръка за ръка...