Инициативата да се преведе химнът на светите братя Кирил и Методий, написан от Стоян Михайловски, на 24 европейски езика, би била забавна проверка на преводимостта на текста и жест на съгласуване и в крайна сметка на приятелство, ако стечението на политическите обстоятелства не я беше превърнало в



типичен пример за кич



И то в онова разбиране за кич, което свързваме с Кундера. Не просто смешение на стилове, а такова, което е употребено политически. Кич в този смисъл е, когато Стефан Данаилов рецитира "Символ верую" по време на предизборна акция или когато юпи дръпва кръшно северняшко хоро.

Децата и детският свят по принцип са силно притегателни за кича. На празника на общината, в която живея, Връбница, тази година наред с Баровеца и естрадни певци можахме да се насладим и на изпълнението на детска рапформация. Децата, второ-третокласници, изпълниха, както се казва, остро социална песен - нали рапът уж бил това. Запомних един куплет:

Онези от просветата

нехаят за хлапетата!

На никой не му пука

за детската сполука!

Нарушеното правдоподобие явно не е било пречка за онзи, който е набутал в устата на десетината ученици този гняв величав на роба. Едва ли ще сбъркам, ако предположа, че риканието е присъщо много повече на някой съкратен чиновник от министерството на просветата.

Не съм се отклонил. Защото в клипа, рекламиращ проекта за превода на химна на Кирил и Методий, малко по-големи



ученици дращят графити,



докато хорът пердаши песента на всички тези европейски езици. Ние сме с традиции, но сме и модерни. Най-класическият пример за несъвместимост. Минаха 25 години от събитието, но още дават за пример канцлера Хелмут Шмид, който се снима горделиво до последния модел блестящо свръхмощно BMW, но същия следобед припява ойларипеста баварска народна песен в малко тесничка му носия.

Преводът на химна би могъл да ни постави редом до всички нации, които в определен исторически период - онзи на изграждането на модерна държава, са превръщали образованието в националнообединяващ символ. Би могло. Но комплексите отново си казват думата и вместо тази инициатива да се разгърне и в обратна посока - чрез превеждане на български на европейските образователни манифести, българските държавници пренавиват нещата и подчертават уникалността ни. Вместо да се организира разговор за преводимостта/непреводимостта на нашите български понятия за просвета, за знание, за наука, разговор за сводимостта на нашите представи до валидните в съвременна Европа,



започва се едно развяване на байряка



Има вероятност да се стигне отново до смешното Божидардимитрово пъчене "Българите - първите европейци!". А всичко е тръгнало от идеята да се представи пред Европа един просвещенски културностроителен проект. Идея, родена от академични хора. Жалко наистина, защото предизборните спекулации с културата и образованието биха могли да бъдат предвидени. Нужно е само подобни инициативи да бъдат организирани по-добре. Е, веднага ще се сетим, че инициаторите сто процента са си давали сметка за известна политическа злоупотреба. Но можеха да осъществят нещата по-чисто. Защото, честно казано, извън Празника на славянската писменост, който всъщност е празник на заетите в областта на културата, науката и образованието (не на туризма), извън обединяването на хората на духа и посочването им като водачи на обществото (те именно, а не хората на бизнеса, например), химнът има неприятни конотации. Например панслависткия привкус.

Освен това той не е, така да се каже, сам. В началото на ХХ век химни на науката и конкретно за празника на светите братя Кирил и Методий са писали и други значими български книжовници (например Цани Гинчев). Защо да не се състави и сборник, който да възстановява контекста, който излъчва именно творбата на Стоян Михайловски? Включително



контекст от произведения на този автор,



които допълват и обогатяват текста на химна?

Лесно превеждаме по един и същи начин понятия като "просвета" и "образование", свеждайки ги до едно и също. А не е. Нито Възраждане е Ренесанс - грешка в превода, породила безкрайна редица от недоразумения. Не е едно и също дали ще говорим за възраждане, възстановяване, прераждане или въздигане от мъртвина. Дали нашите понятия ще бъдат коректно разбрани? И какъв е коефициентът на общо съдържание между нашия прочит на текста на химна и прочита му в годините, непосредствено преди Европейската война, и раждането на най-силното усещане за криза, което е постигал някога европейският дух?

Не съм виждал сборника с преводите на химна на Михайловски. Той почти бе анихилиран в патакламата - вероятно поради нетелегеничността си. А по-широкото му огласяване би могло да ни постави в ситуация да осъзнаем какво ни обединява. Да деавтоматизира отношението ни към един, смятан от общността за свят, текст.



* Върви, народе възродени!