Допреди две десетилетия в археологическите среди се водеше спор дали Хотнишкото или Варненското халколитно съкровище е най-старото в света. И двете са детирани приблизително около 4000 г. пр. н. ера. И двете не са тракийски, а са принадлежали на най-старото население по нашите земи преди славяни, траки и илири. Напоследък сред специалистите надделяха аргументите, че съкровището от варненския некропол е по-старо.

--

Варненското халколитно съкровище е открито през 1972 г. от 21-годишния багерист Райчо Петков. Днес мнозина смятат, че това е станало при изкопни работи на комплекса "Златни пясъци". Мястото на находката е на 500 метра над Варненското езеро, където на Райчо поръчали да копае канал. След намиране на златото думата вземат археолозите. Затова и още продължават споровете дали златото на Варненския халколитен некропол е съкровище в общоприетия в науката смисъл на тази дума, или е археологическа гробна находка. И всичко заприличва малко на спора за яйцето и кокошката. Вярно е, че са направени проучвания и разкопки от археолози, но щеше ли да стане това, ако багеристът не беше събирал в една кутия случайно намереното злато, което се посипало от коша на багера му, докато копаел канала. Затова и мнозина археолози споделят мнението, че златото край Варна си е съкровище. Непримиримите опоненти обаче не отстъпват от мнението, че е гробна археологическа находка, защото предметите от 6,5 кг злато са намерени в древен некропол, състоящ се от 80 гроба.

В случайното откриване има и доста комични моменти.

В последната събота на октомври 1972 г. археологът Димитър Златарски и асистентът му Анчо Калоянов, по-късно преподавател по фолклор във Великотърновския университет, правят



разкопки на неолитното селище



в местността Усое край Дъгопол, Варненско. Откритото селище е датирано към 6 в. пр. н. е. Както често става обаче в подобни случаи, историята си прави шеги. Голямото откритие не е тук, а на 30-ина км, почти на брега на морето. Двамата археолози използват за разкопките старци - във времето на "доброволните" трудови бригади децата вече са започнали училище. В същата октомврийска събота обаче находките се откривали една след друга и Златарски предложил на старците да останат да копаят и след 1 часа, както тогава се работеше в съботните дни, срещу което, макар и да нямат добавено време колкото един цял ден, щял да им пише по една надница. Старците приели условие за допълнителен ден и започнали сладка приказка. Единият бил от Варна и заразказвал: "Нашата комшия (във Варненско "комшия" е в женски род) в Аспарухово (б. а. - тогава това е все още село извън града) работи с багер край Варна. Момчето намерило едни



странни неща, жълти, ама не ще да са злато



Пиринч ще да са. Кремъците не са като нашите, дето ги намираме тука, ами са цял лакът дълги. Що не отидете да ги видите."

Не жълтите неща, на които почти не обърнали внимание, а тези "цял лакът дълги кремъчни ножове" съблазнили двамата археолози. В Дългопол те вече били открили десетина, но само 15-сантиметрови, и започнали да си задават въпроса от кое ли време са тези кремъци и дали около тях няма още нещо, което да е от по-стара епоха. Качили се на джипа и тръгнали към Аспарухово. Комшията-изкопчия в Дългопол им показал къщата, но отказал да влезе в нея и притеснено забързал към дома си. На входната врата пред двора ги посрещнала майката на багериста Райчо Петков. Когато й се представили двамата археолози и обяснили причината за неочакваното си посещение, тя някак безучастно промълвила: "А вие, за тези неща, дето ги намери Райчо, ли идвате. Влезте!"

Самият Райчо тогава е на 21 години. Било е събота вечер и младежът бил извън града по младежки дела.

Майка му въвежда Златарски и Калоянов в голяма стая, служеща в селските къщи едновременно за антре, хол и гостна, кани ги да седнат и изпод леглото изважда поомачкана кутия от обувки. Слага я на масата, а Златарски и Калоянов разстилат вестник и



започват на нареждат предметите



- два медни клина, шило, кремъчни ножове и 22 предмета от жълт метал, които вместо на златото имат някакъв неопределен червеникав цвят. По-късно те отдават странните нюанси на отразената светлина на лампата от пердетата.

Жълтите предмети върху вестника се оказват две дебелостенни гривни, една квадратна плочка със страни от петнадесетина сантиметра, десетина предмета, подобни на копчета, нещо като дебела и груба завита спираловидно тел и няколко тръбички, които според археолозите на "първо четене" са употребявали древните в своите музикални инструменти. По-късният анализ ще покаже, че това са части от златен жезъл, принадлежал на вожда на древното племе.

Специалистите отделят кремъка и медта от жълтите предмети и им става ясно, че "са в каменно-медната епоха". Златарски заснема предметите, описва ги и почти фотографиски ги прерисува. Взема голямата плочка, натиска я и тя се огъва, което му подсказва, че най-вероятно е от злато. Дотук обаче никой не предполага, че е открито най-старото съкровище в света.

Докато двамата археолози разглеждат намерените предмети, в стаята влиза шофьорът на джипа, подканя ги да си ходят и по-скоро с пренебрежение, отколкото предусещайки нещо, казва, че и преди е возил златни съкровища, оглежда масата и пак настоява да тръгват. На изпроводяк Златарски заръчва на жената да прибере "тези неща", обаче на "скришно място", да не говори пред приятели и комшии, че са идвали, и щом синът й се върне в понеделник, те тогава ще дойдат да ги приберат.

Археолозите имат своите аргументи - мястото на находката до понеделник трябва да остане в тайна, та да не би иманярите да отидат да копаят. Едва излезли от къщата обаче, с изненада разбират, че почти цяло



Аспарухово знае, че Райчо е намерил някакви неща



и ги държи в къщата си. Тогава съмнението се загнездва в душата им и ги жегва мисълта, че може би съдържанието на кутията е част от находки, които са разделени между няколко души и в нея е само делът на Райчо.

Това безпокойство ги кара да бързат и да нарушат уговорката да вземат "нещата" в понеделник. На другия ден, неделя, рано заранта се срещат пред варненския музей и решават да намерят някои от ръководителите на града (необходими като свидетели), да отидат до Аспарухово и да приберат находките на Райчо. Както подобава в такива случаи, търсят кмета. Той обаче заминал на новобранска клетва в Шумен. Вторият по старшинство в ония години бил партийният секретар, който се чудил: "Злато ли? Че как тъй!?" Заради протокола, който се изготвял, трябвало да се проведе и разпит, което никак не подобава на учтиви гости в дома на Райчо. Първият въпрос бил: "Знаеш ли какво си намерил? " И момчето простодушно отговорило: "Не знам". Когато го питали къде е намерил тези неща, той отговорил: "Край Варна, копаех канал. Преди две седмици." И продължил, че когато изсипвал кофата, от нея изпопадали лъскави неща и човешки кости, слязъл, прибрал ги, сложил ги в кабината, а след работа си ги занесъл вкъщи. Не е имал намерение да ги укрива - показал ги на съседите. "Комисията" претеглила предметите - оказали се малко над 1200 грама, но за по-внушително (все пак злато е това) ги закръглят на 1300.

Двамата археолози отнасят предметите в Дългопол. Първоначално Златарски мислел да ги остави в музея, но после премислил, че той не се охранява, побоял се и отнесъл златото вкъщи. Така преспал с 1300 грама от благородния метал. На сутринта пристигнали тогавашният директор на Варненския музей и праисторикът Иван Иванов, измили златото в леген с вода и смъкнали ритуалната червена боя. Незнайно как присъствали и двама журналисти, единият - кореспондентът на в. "Народна младеж", а другият - кореспондентът на "Стършел". После вече покойният Иван Иванов прави разкопки на мястото на Райчовите находки и открива известния днес Варненски халколитен некропол. Посветени твърдят, че за откритието си Райчо не е получил полагащата се в такива случаи премия, а Иван Иванов открива още 5,20 кг злато срещу заплатата си от 250 лева.

Присъстващите на ритуалното измиване на златните гривни и тръбички специалисти определят, че приблизително



находката е от края на четвъртото хилядолетие пр. н. е.



После изследователите я "отместват" с 1000 години напред.

Прочели дописката във в. "Народна младеж", тогавашните ръководители на Археологическия институт с музей при БАН в София поискали да им бъде предадена находката. От Варна пък попитали къде точно е намерена. Златарски и Калоянов чистосърдечно отговорили, че не знаят, тъй като в радостната суматоха още не били отишли до мястото, което си е било и самата истина. Тогава екипът на Иван Иванов посетил изкопа над Варненското езеро и с почуда видял, че на мястото има и други гробове. Пътеката за работническия стол пресичала един от тях, по него минавали стотици души на ден, отгоре се търкаляли разни кръгли предмети от злато, потъмнено от времето. Хората обаче ги подминавали, мислейки, че това са бирени капачки и никой не си правил усилието да се взре по-подробно.

Цялостните разкопки под ръководството на Иван Иванов разкриват над 80 гроба. От тях са извадени общо 6,5 кг близо 24-каратово злато. Специалистите били категорични, че находките принадлежали на халколитно погребение, датиращо от IV хилядолетие пр. н. е. От разкопаните погребения били събрани около 6,5 кг златни предмети, изработени с много вкус и изящество.

Новата находка се очертава като най-богатия некропол в Европа от късния халколит. Само в един от разкопаните гробове (N 43) били намерени над 1,5 кг чисто злато. Погребаният там е мъж на около 45 г., с висок ръст и атлетично телосложение. На всяка от ръцете си носел по една масивна златна гривна, а така също и нанизи от раковини и златни мъниста. Пищно украшение, наподобяващо широка яка, украсявало шията и гръдта му. То било съставено от златни пластинки и скъпоценни камъни. С тях били нашити също дрехата и шапката му. Съкровището е изложено в залите на Археологическия музей на Варна.

Въпреки усилията на археолозите, и до днес не е открит градът или укреплението, където са живели древните хора, погребани тук.