Тия дни прогресивното човечество беше честито да узнае, че най-сетне у нас се появява "Максим", световно списание за мъже и тъй нататък. Напролет пък се появи и българското издание на Elle, модна библия, световно списание за жени и прочие, а междувременно бяхме ощастливени и с факта, че на българския пазар блесна National Geographic, също световно списание, нещо като някогашния ни "Космос" или "Наука и техника за младежта", обаче американско. А още малко по преди туй - и "Космополитан", също за жени. За българския "Плейбой" да не говорим: българският "Плейбой" дори успя да си изпосмени редакторите, но така или иначе си остава световно списание, дума да няма!

Нищо лошо, разбира се. Трябва да се приобщаваме към големия свят.

Друго е смущаващото.

Разпространителите моментално разпространиха всяко едно от тези списания и в най-отдалечените кътчета на родината ни. Това им е работата, да разпространяват, оттук и "разпространители". Сега и последната баба от някоя забутана паланка има възможност да си купи Elle, а дядото й (ако й е още жив) може да седне до печката и да се забие в "Максим" или National Geographic - зависи какво го влече. Защото на бабата Elle й дава хиляда и една идеи как да бъде ослепителна (или нещо такова) в новогодишната нощ, но и дядото не остава без идеи, защото от "Максим" ще се информира за сексигри под елхата, предполагам, че пак хиляда и една, защо не. Тази баба и нейният дядо няма опасност да останат без Elle или National Geographic - тиражите им може и да са търговска тайна, но без съмнение са големи (впрочем тайна-нетайна, когато напролет се очакваше да стартира Elle, се прокраднаха хубави цифри - 50 000 екземпляра тираж и 500 000 лева инвестиции - което може да ни послужи като ориентировка...).

Но и това не е смущаващото.

Смущаващото е, че същите тези разпространители нещо не ги е еня за литературните издания. И те не са малко, слава богу, но това, че не са малко, го научаваме косвено: те не излизат извън границите на голяма София, всъщност дори не излизат извън границите на центъра на София, ако трябва да сме по-точни. Единствено в градовете, където има книжарници от веригата "Хеликон", човек може да си купи "Литературен вестник", "Алтера", младежкото "Кръг", университетското "Следва", информационното "Книгите днес". И в същото време, додето се появяват "Максим"-ите и "Плейбои"-те, младежкото "Ах, Мария" бере душа и я се появи веднъж на годината, я не...

Че разпространителите явно нямат никакъв (търговски) интерес да разнасят литературните издания отсам караулката на осми километър (дето е пред "Врана"), то е ясно. Защо нямат интерес също можем да се досетим, обаче я аз да си се върна на "Максим", Elle и "Плейбой". Толкова много световни списания не могат да не ни напомнят един стар виц.

Като всеки стар виц и той важи за всяко време, та да му се чуди човек кое му е старото.

Значи шопът едната година видял, че на пазара няма арпаджик.

Направил си труда и сял арпаджик, а на следващата година отива на пазара да носи арпаджик да продава и гледа - то залято с арпаджик!

И тогава шопът рекъл:

- Ей, кво нещо е животът, маа му стара! Като няма - няма! Ама като има... - НИЩО ДРУГО НЯМА!