При пиенето е така - никога не се знае как е най-добре: без хич, с малко или с много.

Ето, Станчо се напи и се прочу из цяла България. Само дето не може да се каже със сигурност не трябваше ли още да се напие, още гориво да вкара. Защо ли? Вижте сами.

Напиването стана незабелязано. Станчо винаги така се напиваше. Изпие една чаша, взре се в дълбочината си - нищо му няма. Изпие още една, пак се провери с вътрешното око - и пак нищо. Но третата чаша го подхлъзна. Хем не беше концентрат, вино пийваха. Един благодарен клиент донесе десетлитрова пластмасова разфасовка с червено вино. Разляха в отдела - и се почна.

А периодът сега предразполага - празници са. Човек се разхлабва душевно, волята му се отпуска. Така се стигна до Станчовото аутодафе, ако може така да се каже. А можеше триумф да бъде, истински триумф.

Сега пияни по улиците бол и един повече не би трябвало да прави впечатление. Но при Станчо беше по-различно. Навремето той бе изкарал 7 години в Коми и оттам си бе донесъл много особен адет. Напива се, съзнанието му изчезва, "екранът" му , дето има дума, потъмнява апсилютно, изключен е генерално от електрозахранването, но краката го държат, ходи право, здрависва се, вика "добър вечер" и отвън прави впечатление на читав. Няма кандилкане, няма мандилкане, няма "абей ти меней у-у-у-уважжжжжа-а-а-авъш ли мъ!". Само дето куражът му ставаше огромен и не се знаеше какво може да му щукне в следващия миг. Може да удари "мастика" или "запалка" на шефа, може да се заяде с някой полицейски автомобил, че е паркирал неправилно, може да му хрумне да "чисти" града от бездомните кучета. Изобщо алхимията в душата му тръгва да дири едни светли справедливи простори, не ти е работа.

Та и днес тъй. Насвятка се, включи се на автопилот и тръгна по улицата. За беда - на пътя му се изпречи някакъв протест. Живи вериги, мегафон. Станчо се взря като снайперист в кордона, присви лявото око. Толкова му трябваше - публика. И с един скок се озова на трибуната.

А там - отговорни лица, национално известни, с белези от хиляди стачки по кожата на сърцето. Оратори със сертификати, с дипломи по психология на тълпите. Но Станчо ги размята, изгледа блесналите очи на хората и изрева в мегафона:

- До-луууу!

Гласът му излезе от другата страна като левский рев, това го окрили. Разчорли си перчема с дясната ръка и продължи:

- Братиа! Лъжат ни. Мамят ни. Искат с трохи да живеем. Но то се свърши вече. Разбрахме им породата. Ниама да им се дадеме. Ниама!

Хората обнадеждено го гледаха. Радваха му се на гвардейската осанка. Станчо усети настъпващото сред тях въодушевление, ликувание. Изтри устата си с ръкав и се канеше да продължи, но в този миг от резливия ветрец горе на трибуната поизтрезня; съзнанието се върна в главата му, погледът му се кръстоса, тялото му омекна, куражът го напусна. Станчо се огледа и видя - какво? - че е стъпил нависоко, че държи някаква фуния в ръката си, дъхът му се чува надалеч и кънти в отсрещните сгради, а срещу него са се изправили хора и внимателно го слушат.

- Извинявайте - прошепна той в мегафона, - простете.

Слезе заднешком по стълбичките, залитна, щеше да падне. От инерцията полетя, извъртя се, залепи се като ваденка върху близкото дърво и остана там - един подсмърчащ, обикновен пияница. Така и влезе в новинарските репортажи по телевизиите, с които се прочу. А ако се беше заредил още с гориво, ах, каква реч щеше да дръпне. Какъв герой щеше да стане.