ВИЗИТКА -------------

Проф. Александър Йосифов е роден на 12 август 1940 г. в София. Диригент, композитор и зам.-ректор на ДМА "Панчо Владигеров". Автор е на множество музикално-сценични произведения, симфонични концерти, естрадни песни и др. Носител е на 18 международни награди, сред които и Гран при на конкурса за композитори в Токио.

-----------------------------

- Проф.Йосифов, одобрявате ли новия министър на културата?

- Аз разглеждам Стефан Данаилов от няколко аспекта. Един път като приятел, втори път - като водещ артист в българския театър и кино. Той е не просто един от водещите, а направо водещ. Аз като композитор не съм стигал неговата популярност и едва ли ще мога да стигна. Веднъж слушах студенти, които се обръщаха към него с "мастер". Когато започнат хората около един творец да се обръщат към него с "майстор", това вече е огромно признание.

- Доволен ли сте от развитието на въпроса с меценатството?

- Този въпрос никак не е лесен. Той трябва да се разглежда веднъж от наша страна - на творците на културата, и втори път през погледа на бизнесмените, тоест тези, които ще участват и ще дават пари. Трябва да се потърси и намери сближаване на гледните точки. Ако ние искаме да бъдем поощрявани или обезпечавани материално в нашето творчество, тези, които дават, трябва да имат хубави преференции. Това съм го говорил още преди 15 години. Бях внесъл заедно със Светлин Русев в НС едно предложение в този аспект. Но дали съм доволен е още рано да се говори. В България днес излиза закон, утре или го отменят, или не го спазват, както най-често става, или пък го изпълняват, но половинчато. Така че още не мога да съм доволен. Но е хубаво, че човек на изкуството като Стефан Данаилов се захвана с тази работа.

- Има ли случай, когато сте съжалявали, че не сте се родили в друга страна?

- Навремето, когато пишех детските опери. Говоря за 80-те години на миналия век. Сега тези деца са на 30 г. Аз бях казал, че искам чрез моето творчество да ги възпитам да обичат музиката, операта... В един момент видях, че нищо не съм успял да направя. Мисля, че човек трябва да пише за хората въобще. Не за българи, австрийци, американци, англичани, а за хората въобще. По-важно е едно произведение да види бял свят. Не бива да се ограничаваш да пишеш само за България или пък да казваш презрително: "Българинът не разбира от музика, аз, ако бях в Австрия, какво щеше да стане!" Ако от небето падаха печени краваи, знаеш ли колко хубаво щеше да бъде? Потиснат един творец може да се чувства, когато не му обърнат внимание или претърпи неуспех. Има и такива случаи. Или пък когато не може да чуе произведението си, не го отпечатат или нещо друго. Понякога човек си казва: "Абе, в каква страна живея! Какво е в Германия, във Франция!" Да, понякога човек може да изпадне в такава ситуация.

- Смятате ли, че в друга страна един творец би имал по-различна съдба, отколкото в България?

- В Гърция през 1969 г. моята песен "Алеята на влюбените" взе трето място на един много тежък международен конкурс. Състезаваше се с 56 песни. Първата награда взе гръцка песен, а втората - сръбска. Тогава авторът на сръбската ми каза: "Абе, будало! Дочу у Сръбско, нема си знаеш парите и името." Казах му, че съм си добре и в България. България на мен като творец много ми даде, признавам. Много ми дадоха Военноморските сили, където започна кариерата ми като композитор. И не само аз бях така. В България тогава имаше възможности да израснеш като творец. Някой беше казал, че при предишния строй само бездарниците не можели да се реализират. Има нещо такова. Имало обаче цензура. Каква цензура? Кой смееше тогава да пише нещо срещу властта. Никой не смееше. Цензурата беше комисия, която проверяваше текстовете дали имат смисъл, дали са красиви, дали има рима, дали в музиката е спазена хармонията и т. н. Защо някои хора се оправдават с цензура? Никаква цензура не е имало! Е, за някои отделни случаи може и да е имало. В журналистиката например невинаги можеше да се пише.

- А сега цензура в музиката има ли?

- В областта на културата това не е цензура, по-скоро е някакъв професионален контрол. Но сега всичко живо така го отпуснаха, че вече няма критерий. Никой сега не може да каже това е хубаво, това - лошо. Сега всеки сам си пише текста, музиката, изпълнява си го. Нямам нищо против, ама да е хубаво. Ниското качество, да не кажа пошлост, много навлезе в културата ни. И измества онези сериозни духовни ценности, с които човек израства. А духовните ценности се намират в храмовете на словото, на музиката, на изобразителното изкуство, на танца. Нека да има и забавления. Нека да има барове, да има стриптийз, да има всичко. Но нека да има и критерии! А не пошлото да бъде водещо. Че в някои случаи даже и да измести сериозните ценности. В момента ние плащаме данък точно на това.

- Кой трябва да поеме отговорността за това?

- Цялата нация. Семействата. Политиците. Ние можем да обвиняваме държавата, че няма законодателство, което да постави всяко нещо на мястото му. Не може на 500 метра от училището да се продава "Плейбой". Така поне е на Запад. Не може да се продава, ако не е в здрав целофан. Нека обаче се продава, защото има хора, които без него не могат. Но не бива да замества буквара. В този аспект държавата може да бъде обвинена в направление законодателство. Правистите, депутатите, министрите с целите си екипи просто трябва да поставят нещата на мястото им. Ние говорим за екология, за дървета, за трева, за води, за въздух. Но това също е екологично замърсяване, което е и по-страшно. Духовното замърсяване е страшно. Един духовно замърсен човек мърси и водата, и дърветата, и тревата.

- А ще се спазва ли такъв закон?

- Може и да е смешно, но едно време всяко училище всеки ден имаше по един дежурен учител, който всяка вечер минаваше по главните улици след ученическия час и записваше номерата на онези ученици, които не го спазват. Айде чак такива проверки да няма, айде чак такава полицейщина да не правим. Но органите, които би трябвало да следят за обществения ред и спокойствието на гражданите, не се занимават с това. Те имат по-тежки задачи и изглежда, не им остава време за другото. Но пак казвам, първо цялата нация носи отговорност, после семейството. Ние се отнасяме с пренебрежение към семейството.

- Продължава ли мутризацията да е актуална в държавата?

- Не актуална, тя е водеща. Но мутрите вече не са с дебели вратове, а с тънки, с копринени ризи, вратовръзки, говорят на 5-6 езика, някои са представители на България в чужбина, други са на управленски длъжности. И не е тъжно, а трагично. Защото тъжното настроение винаги може да се смени с весело. Но трагичното си остава. И няма път нито нагоре, нито надолу.

- Отучи ли се българинът да се радва на малките неща?

- Духовно извисеният човек винаги знае на какво и как да се радва. Духовно бедният може да радва само в определени моменти: когато има пари например. За духовно бедният материалното е водещо за благополучие, равновесие и добруване, показател е за добро настроение и усмивка. Докато един духовно извисен човек, дори гладен и беден, като чуе хубава мелодия, се усмихва. За съжаление духовно богатият се рови в кофите за боклук. Преди време един пенсиониран професор по музика, който ровеше в такава кофа, се зарадва при вида на люспите от баничка в смачкана хартия и няколкото глътки боза на дъното на едно шише. Когато ме видя, се смути. Беше преди доста време - 1992-1993 г. Но тогава си зададох въпроса, който много преди мен е поставил Сенкевич: "Quo vadis?", тоест "Къде отиваш?". Утре на неговото място мога да бъда и аз. Дожаля ми за този човек, а и той така се смути. На такъв човек, когато понечиш да помогнеш, той се чувства виновен. Не можеш и да се направиш, че не си го видял, защото тогава съвестта ти ще те гризе. Като му дадеш нещо, той се просълзява. Пък се прегърнете и се наревете и двамата. Пък се разделите и псувате, и ругаете - и държава, и свят, и живот. Ето това е нашето ежедневие. Нека да го чуят всички. И нека да се замислят. В последно време започнаха да пишат да не празнуваме Коледа, да не купуваме подаръци и т. н. Човек може да празнува и без подарък. И гладен може да празнува, ако има сърце и душа за света, за хората. По-важно е да носи обич, искрица в себе си. Въпреки че аз пожелавам на всички да могат спокойно да влязат в един магазин и да си купят ядене, за да нахранят семейството си. Да могат да купят по едно малко подаръче на всеки близък. Не е нужно коли да се подаряват. Това ли е показателят за благоденствие? Най-сигурният показател за простотия е парвенющината.

- Може би ако всеки се опита да стане малко по-добър, нещата ще потръгнат.

- Необходимо е всички да станем по-добри, да се позамислим, да погледнем около себе си. Всеки един от нас, ако се загледа в четирима души около себе си, нещата може да се оправят. Да си пожелаем все пак да обичаме празниците си. Който обича празника, може да обича и ближния си. Аз винаги казвам: пази, Боже, от хора, невярващи в нищо! Всеки трябва да повярва. Ако иска, да повярва в Рождество Христово, ако иска, да повярва във Възкресението, ако иска - в Богородица, ако иска, да повярва в добрата звезда, но да повярва! За да може това, което прави, да го прави в името на...!