|
28 Декември 2005 04:28
Разумът е жив и в България
Едно съвсем тривиално събитие като анкетата за “Футболист на годината” изведнъж бе превърнато в истерия в стил “за” и “против”. И то само защото някой бе решил да облекчава своите родови и исторически комплекси в края на годината. Изведнъж се оказа, че нацията е длъжна да забрави всичко друго и да се преклони пред 1/16-финала на Левски (б.а. – не на Литекс?!) в турнира за купата на УЕФА, сякаш голът срещу десетте румънци и подарената от случая победа срещу третия състав на Марсилия са началото и края на света...
И точно в духа на “правилната линия”, налагана от петнайсет години насам, спортните журналисти трябваше да направят Даниел Боримиров играч на годината. Като символ на “сините” и като лице на успеха. Също като Георги Иванов в началото на новия век.
Тогава Левски беше шампион у нас и губеше зад граница, а сега се представя добре в Европа, но е безнадеждно втори в родината. Критерият няма значение, важни са интересите. И аршинът е двоен. Също както преди едно десетилетие, когато Лафчис водеше поход срещу групировките с ВИС-2 на гърдите. И както нетърпимостта към Момчил Врайков беше заместена от топла любов към съдията, когато той започна да свири дузпи до гол за хората на Чорни. Левски си е Левски – клуб на натрапените герои и ценности, средище на кривите огледала, в които се оглежда Абсурдът...
И така – Боримиров се сърди, той и колегите му от “Герена” бойкотират анкетата, защото били обидени. Ветеранът трябвало да бъде пръв?! Уважаеми събеседници, да си спомняте някой друг от друг български отбор да е бойкотирал събитието? Няма такова нещо! Само те и винаги те! С наглото си самомнение на богопомазани и недосегаеми. Играли осем мача в Европа – чудесно. През есента на 1998 г. ЦСКА постигна същото, но по онова време никой не допускаше, че например Милен Петков трябва да претендира за “Футболист на годината”. Спечелили срещу миманса на Марсилия – хубаво. А какво да каже и да поиска един Вальо Илиев, нокаутирал Ливърпул насред “Анфилд”? Някой се класирал някъде си, но и Рапид (Букурещ) се класира, заедно с последните в първенствата на Франция и Испания...
И сега за разума. Общността на спортните журналисти ме изненада с избора си. Очевидно съм подценявал гилдията. Не че няма причини при толкова явна рекламно-клубна зависимост, но за щастие понякога хората действат напук на диктата. И така, номер едно отново е Митко Бербатов. Имал слаб сезон, отборът му бил в криза, националният тим не се класирал за световното... Вярно е, но също така е неизбежно вярно, че българският футболен “убиец” с ангелско лице е признат за един от най-силните нападатели в Европа, че той рисува на терена, че цената му е мужду 10 и 15 милиона евро, че Ливърпул го иска, че е вкарвал на най-великите отбори... И между другото е голмайстор без конкуренция на националния тим, който всъщност от пет години насам е равен на ... Бербатов.
Да се сравняват Бербатов с Боримиров е като да се слагат на везните един петгодишен мерцедес и един петнайсетгодишен москвич. Първият е блестящ и неотразим, вторият – надежден и безцветен.
И на края нещо за любителите на морала. В недалечното минало дошлият от Видин Боримиров посегна на един колега от вестник “7 дни спорт”, който между другото е запален привърженик на Левски. За подобна изцепка бившият бос на добрата Марсилия Бернар Тапи бе анатемосан завинаги от френските медии и ... стигна два пъти до затвора. А в нашия случай зомбираното крило на професията рони служебни сълзи за един добър, полезен, но незначителен играч, който отдавна би трябвало да е забравен след атаката срещу журналист.
По дяволите журналистите, Боримиров не е фигура и никога не е бил. В САЩ-94 беше помощник, в Мюнхен 1860 бе резерва, а в Левски – първи у нас и клиент на Олимпия (Любляна), а сега - втори у нас и победител над ... френското безразличие.
Френско безразличие или френска любов – изберете сами. Спортните журналисти избраха Разума. Бойкотът остава за сметка на ... кривите огледала.
ГЕОРГИ АТАНАСОВ
|
