Тя живее в един двайсететажен жълт блок в жк "Дружба". Жилището й е шестнайсет квадрата, стаичка и кухня. През прозореца се вижда зимата. Тази година тя навърши 39.

Нека да я наречем Павлина.

Напоследък се бе пристрастила към интернет. Французинът, с когото се запозна в мрежата, й се стори съвсем приличен на изпратените по мейла снимки. Малко изненадана от самата себе си, тя го покани да й гостува за Нова година. Той взе, че прие. Уточниха подробностите.

И в събота на трийсет и първи, в три следобед самолетът на, нека да го наречем Роже, кацна на летище София.

Павлина го позна веднага. Стори й се малко по-нисък, но иначе си беше същият като от снимките - набит, с къса прошарена брада, с момчешки очи, чистоплътен. Целунаха се и излязоха навън да вземат такси.

Таксита нямаше. Един ром им предложи да ги уреди с превоз. Дълго вървяха по шосето в кафявата киша - напред ромът, след него Павлина, накрая Роже. Ромът от време на време се извръщаше и очите му се бялваха.

Таксито, явно пиратско, чакаше маскирано зад някакъв храсталак на първия разклон. Вътре миришеше на четиримата танкисти и кучето. Четиримата танкисти обаче по партенки. А шофьорът беше мрачен като гипсов бюст на комунистически вожд.

Когато спряха пред блока, пред тях падна бомбичка. Тя се мяташе като ранена птица в черния сняг, ахкаше, съскаше и пищеше. Накрая се взриви почти в краката на французина. Изпод балконите на първия етаж изхвърчаха три гуреливи кучета с опадали мигли и хукнаха досущ караконджули през паркинга.

В асансьора Павлина видя, че долната устна на Роже се е сцепила.

Оставиха куфара в средата на стаичката и след като Роже се изми, излязоха да вечерят.

Натъпкаха се в един автобус, който ги свали в центъра. Наоколо в кишавия мрак, инкрустиран тук-там с неонови отблясъци, крачеха тълпи с пакети, а улиците бяха пълни с автомобили с натиснати клаксони. Сякаш бе започнала повсеместна евакуация. Когато някой блъснеше с рамо Роже, той тихо казваше "пардон".

Заведенията пращяха по шевовете. Все пак намериха две места и успяха да хапнат. Виното ги отпусна, но музиката беше толкова силна, че почти не успяха да разговарят. Прибраха се в "Дружба" малко преди полунощ. Отвориха шампанското, което бяха купили. Точно в дванайсет наоколо настана такава пукотевица, такива гаубици затрещяха, фи-и-и-иууууууу-пчххххх!, че Роже предложи да седнат на пода. Седнаха на пода, изпиха шампанското, после пиха водка, слушаха музика, помълчаха, поговориха. Тя му разказа за своите опити да направи филм. Той й разказа за тримата си пораснали синове. Похвали я за хубавия й френски. Тя допря пръст до сцепената му устна.

На сутринта, когато се събуди, го завари да стърчи прав до прозореца. Много добре знаеше какво вижда той. Виждаше изрисуваното с графити училище, супермаркета по-натам, кафявите пътеки през снежното поле, разперени като пръсти на драматична актриса. Щом седнаха да пият кафе, Роже й каза, че си тръгва и я помоли да му помогне да презавери билета. Тя кимна. Вечерта, след като го беше изпратила и се прибра вкъщи, дълго лежа по гръб на матрака. Не мислеше за нищо. Някъде по горните етажи някой се къпеше и водопроводните тръби свиреха "Токата и фуга" от Бах. Бах свърши и Павлина се надигна. Изведнъж забеляза, че Роже е забравил върху бюрото ключодържателя си. Малката Айфелова куличка стърчеше нагоре съвсем като истинска.