Доктор Сфирков беше сърдечен хирург, мноого сърдечен хирург. Никога не отказваше да ти присади - каквато и услуга да му поискаш.

Величко остаря и постепенно позагуби слуха си. Един ден отиде при доктора и му се оплака:

- Лелее, докторе, престанах да чувам. Имаш ли някакъв цяр за мен - едни магарешки уши да ми пришиеш например, магаретата се славят с остър слух. Ето, нося ти един чифт, от моето магаре са. Ама, докторе, да вземеш така малко да ми ги пооформиш, да изглеждат по-човешки, да не приличам на моя Крали Марко. А пък моите дай ги на магарето, да не ходи то съвсем без уши.

Доктор Сфирков свърши работата и Величко се прибра доволен. Попадна в един свят, наситен със звуци. Никога преди не си бе представял, че животът е толкова звучен. Засвири с уста, пригласяйки на птичите песни, които до този момент намираше за досадни и кресливи. Вечерта си легна и заспа сладко. По едно време се събуди от някакви странни гласове, които се носеха в тъмното:

- О, ти си тъй влудяващо груб. Цяло страдание е да те чакам да се върнеш от полето, за да ме вземеш в обятията си и да минеш две-три безкрайни бразди по влажния чернозем, преди още да съм успяла да си сваля одеждите. С твоя плуг си същински Емелян Плугачов - надръвен и на дръвника. Ти си като "Червеният октомври" - онази съветска подводница, дето потънала насред Атлантика, но изорала дъното и стигнала до доковете на Мурманск, а по следите от нея в размножителния период китовете в океана преследвали женските досами крайбрежния фар на града. Всяка година женските поемали по този път в търсене на най-доброто за своето бъдещо потоомствооо - заехтя из стаята.

Величко се надигна леко, ослуша се и ужасен разбра, че това беше сънят на собствената му жена. Той чуваше съня й. "Я гледай... я чуй... какви ги сънува тая стара... Ааах... ооох... Чернозем... ми то - пресъхнала варница... мен сигурно ме има за... паднал от Меккурий, ама аз не съм вчерашен" - ругаеше наум. "Ееех... защо ли ми бяха тия уши?" - затюхка се той.

Жена му се размърда и долетя друг глас:

-Тоя - моят, в годината един път ме уважава. Я магарето, всеки ден обикаля магарицата и тя оревава селото от щастие. То, горкото, нивга не си го прибира, като затворя вечер обора, и му остава да нощува отвън, подпрян до вратата.

Величко се досети, че сега пък друг сън бе засънувала дъртата, първият беше вече отминал. Обърна се сърдит и не мигна до сутринта. Стана рано и в хладното утро се засуети в двора с ръце в джобовете, като усърдно преравяше в тях за остатъка от някогашното си достолепие. На него си беше татуирал оръдието, на което служеше като артилерист по време на войната. Двуколката едва го удържаше. От него бяха хартисали само двете колела, захвърлени непотребни едно върху друго в далечния край на потурите му. Останалото бе отнесено от времето. Погледна към обора и видя каквото търсеше. Грабна го и веднага изтича при услужливия и още сънен селски доктор:

- Докторе, заший ми и това! - тресеше се целият в очакване.

- Ама... Величко?...

Доктор Сфирков свърши и тая работа и Величко се прибра доволен. Тежеше му, но сърцето му пееше. Вечерта си легнаха с буля Величковица и надълго и надълбоко я зауважава. Когато се съмна, събуди се и с почуда видя магарицата да спи непробудно до него.

- Ха, ха, ха, Величко, ма ти не ме ли позна, бе, дърто магаре такова? - отвори тя едното си око. - Я глей на кво ме направи нощес - оревах селото, бе, Величкооо-иъъъ-хлъц-иъъъ-хлъц!