Трудно стана интелектуалното общуване. Уж задръжки вече няма, но прище ли ти се да си поговориш с някого за непреходните стойности, няма и големи възможности за избор.

Единият начин е да завържеш авантюра с интелектуалка. Не е трудно - казваш й нещо за ренесанса на черно-бялото кино, цитираш небрежно началото на "Ана Каренина" и края на "Балада за Георг Хених", купуваш бутилка водка и готово.

Ала струва ли си да правиш това, когато след нервния следобед в хотел "При Цуца" остава само споменът за припрян спор върху екзистенциализма и съмнението дали пък не си прихванал някоя мистична философия.

Възможно е, разбира се, да се обърнеш към професионалистка. Има ги на рояци край Народната библиотека, подпират стените и предизвикателно подвикват крилати фрази след минувачите. Само че там си плащаш. 10 лева на час, 30 за цялата нощ, а ако искаш нещо по-така, за Лилиев или за експресионизма на Гео Милев, тарифата скача.

Според някои семейният човек е за завиждане пред самотника, принуден да завързва случайни интелектуални контакти. В повечето случаи обаче не е така. "Остави ме", "уморена съм", "боли ме главата", "не сега", "пак ли" - такива са обичайните семейни реплики и ако по някакво чудо законната склони, то ще е за безцветен поглед към немската класическа философия, претупан набързо, колкото да й се махнеш от главата.

В крайна сметка какво му остава на човек? Да се усамоти и разлиствайки с потни длани томче на Марсел Пруст, да си направи едно есе.