Данчето Китова е моя колежка отскоро. Приятно и схватливо момиче, успя да се влее в колектива на принципа на нецепенето. Работи над важен проект по поръчка на китайска или корейска фирма, засекретен като "Биджин Джин". По цял ден се взира в монитора, тероризира мишката и принтира плодовете на своя труд. След това ги носи на баровците, връща се и пуска листата в машината за рязане на хартия. Вади една "Карелия" и отива да пуфти в пушкома.

Тъй като е симпатяга, колегите я подкачат по какви ли не поводи. Отговаря им спокойно, пресметливо, понякога дори подигравателно. Атакуваха я цял месец, преди да й нацелят слабото място. След което вече не я оставят на спокойствие и накрая бе принудена да дойде при мен за съвет. Не че съм особено мъдър в нейните представи, но пък - непушач. От една година само, но тя не го знае. Влизам понякога в пушкома, но с цел да обменя по някой лаф с колегите, както и да си изпробвам волята срещу изкушението на аромата на цигарения дим.

- Кажи, Данче - ласкаво я подканих, виждайки зачервеното й лице и трептящата брадичка.

- Не ме оставят на мира гадовете! - изхлипа Данчето и извади огледалце, за да насочи ручейчетата на стичащия се грим в правилна посока. - А аз какво да направя, като съм си такава?!

- Каква си? - полюбопитствах.

- Страх ме е за ютията - разрида се Данчето. - Всеки ден по пет пъти проверявам дали съм я изключила, идвам тука и изведнъж се сещам за нея и все ми се струва, че на петия път съм я забравила и ще запаля къщата. Не вярвам на тези автоматични изключвания, ще пламнат пердетата и край! Звъня на мъжа ми, няколко пъти взимам такси през обедната почивка и ходя да проверя. А сега и тези маймуняци разбраха и постоянно ме питат дали съм я изключила. Знам, че ме дразнят, но какво да направя, наистина се притеснявам!

Ситуацията изглеждаше взривоопасна. Нямаше смисъл да я утешавам, явно не бе това начинът. Без излишни думи извадих визитка от портфейла и й я връчих.

- Доктор Кацарски, психотерапевт и мой добър познат. Ще ти помогне със сигурност.

След седмица пак се засякох с Данчето до хартишкорезачката.

- Как мина?

- О, благодаря ти! - стисна ми ръката тя и се усмихна. - Много свестен човек и прекрасен специалист. Изписа ми хапчета и ми даде няколко съвета - глупави на пръв поглед, но ефикасни. Вече не се притеснявам. Единствено ония арогантни жребци от стаята за пушене ми досаждат, изчакай само да си взема цигарите и ела за компания, ако нямаш работа.

Тъй като вече бях пъхнал в машината цялата излишна бумащина, нямах работа за момента и дружелюбно я изчаках да си вземе чантата.

В пушкома се стелеше сивкаволютива мъгла и се чуваха откъслечни шрапнели - вероятно пушачите отпиваха големи глътки от каймака на новата ни кафе-машина.

- О, Данче! - захили се Ицето от рекламния отдел. - Па ли ще пушиш, вместо да обядваш?

Данчето изсумтя презрително, но Ицо бе готов за подвизи.

- Добре де, извинявай! Не си имала време да хапнеш, щото си бягала до вкъщи да видиш дали не си забравила включена ютията!

Явно това беше границата, която Данчето все още не можеше да премине.

- Изключих я!!

- Откъде пък си толкова сигурна? - уж се учуди Ицето. - Представи си, че стане пожар!

- Няма да стане, защото е изключена! - изви фалцет Данкиното его, погледна ме като наранена в сърцето кошута, разкопча си чантичката и я хвърли по мен, та едвам успях да я хвана. - Кажи им, бе!

Погледнах вътре. Беше права. Ютията в чантата не беше включена.