Затрудненията на учителското съсловие са отдавна известни и без шумотевицата около последните епични учителски стачки. Че в тази професия има смазващ дефицит на материални стимули, е вече почти банална констатация. Поради финансовата безперспективност учителстването за мнозина е вече последен вариант за препитание, а от това, ясно е, никой няма полза - най-малко потребителите на това образование, учениците. Днес все още се намират учители от по-старото поколение, които си разбират от работата и я вършат с желание, но недалечното бъдеще не обещава много розова картина.

Толкова с песимистичните обобщения. И в тази професия, както във всяка друга, съществуват изключения - хем в потвърждение на общото правило, хем напук на него. "Бели врани", които са се заели с преподаване не защото не знаят какво друго да правят, а понеже са осъзнали, че тъкмо това искат, за щастие се срещат и сред бъдещите учители.





Христо Стоянов, бъдещ учител по математика, на 22 г.:

"Когато завършвах гимназията в Добрич, все още не знаех с какво точно ми се занимава", признава Христо, кандидатствал с математика в Софийския университет и естествено, както повечето, писал специалност информатика на първо място. Влязъл обаче във второто си желание - приложна математика.

"С такова образование можеш да станеш статистик, да речем, което не е за мен. Има вариант, разбира се, да наблегнеш на компютрите или да задълбаеш в теоретичната математика. Във втори курс, когато вече твърдо си мразех специалността - просто не беше това, което търсех, - се хванах да преподавам математика в една школа за подготовка на кандидат-гимназисти в София. Много ми допадна. Една жена, учителка по математика там, веднъж ми каза: "Имам толкова години опит, но не мога да се оправя с тях като теб, тебe те слушат." И аз не знам защо е така, но е истина.

На мнение съм, че малко математическа история като въведение в урока не е излишна. Според една моя преподавателка този метод е доказано неефективен, но лично аз не съм съгласен. Все пак като запознаваш децата с теоремата на Талес например, ми се струва в реда на нещата в началото да вметна кой аджеба е Талес Милетски, колко е стара теоремата му, негова ли е действително или е формулирана от друг и т. н. Забелязал съм, че едно такова енциклопедично отклонение от урока, когато уцелиш момента, интригува хлапетата.

(Година по-късно учих такъв свободноизбираем предмет, история на математиката, беше ми интересно. Точно след изпита, на който получих 6, професорът извади една своя авторска книжка и ми я подари с посвещение - освен че ме трогна, това ми беше един малък урок по педагогика, обикновените жестове на симпатия мотивират ученика.)

В школата работих шест месеца и разбрах, че точно в това ме бива и го правя с удоволствие. Тогава попитах дали мога да се прехвърля в специалност математика и информатика в моя факултет, която подготвя именно учители, обаче нямаше начин, имах все още невзети изпити. И във втори курс април месец просто си взех шапката и зарязах цялата работа, отидох да работя за лятото в Албена, решен да кандидатствам наново. Почти всичките ми познати ме заувещаваха да не го правя, че учителската работа е неблагодарна и т. н. - единици ме подкрепиха. Аз обаче си се явих на изпит през юли и ме приеха с оценка 5,75. С този успех можех да вляза каквото си поискам - и информатика, и компютърни науки, която тогава беше за първа година във ФМИ и беше с най-висок бал. Наясно съм, че програмирането е перспективно занимание, че заплащането е много добро - все пак половината ми приятели се занимават с това, но аз просто не искам да програмирам, това е. Не се презастраховах - в кандидатстудентския формуляр бях записал една-единствена специалност - математика и информатика.

Като отидох в началото на годината да се записвам, инспекторката на факултета, която се занимава със записване на първокурсници, обаче се запъна. Тя отказва да ме запише, помни ме от миналата година и ме праща в друга стая. Отидох аз при декана и му обясних цялата работа, той много се изненада и се зарадва: с такава оценка в педагогическата специалност! А аз съм чел учебните програми на факултета - знам какво правя. Дойде с мен при инспекторката и каза: "Да, това момче е наш възпитаник, запиши го.".И понеже съм взел общите изпити от I курс, питам мога ли да почна от втори курс - можеш, разбира се.

От колегите ми нито един не беше писал специалността като първо желание - всички бяха влезли по стечение на обстоятелствата. Показателно е, че от приетите 60 човека в първи курс във втори бяха останали 30 - един се отказал, друг се прехвърлил, трети кандидатствал наново и т. н. Освен това много от тях при кандидатстването въобще не са били наясно, че математика и информатика е педагогическа специалност. Поради което повечето са писали първо желание (разбира се) информатика, второ - математика и информатика. Част от тях се бяха отчаяли и караха по инерция. Затова в момента аз се занимавам с "пропаганда" - убеждавам хората, че това е хубава професия, и някои от колегите ми започнаха да го осъзнават.

В четвърти курс имаме задължителна практика. След няколко хоспитирания (наблюдения на часове на работещи учители) всеки излиза сам пред класа, за да изнася уроци, а преподавателят го оценява. Аз това вече съм го правил и не ме притеснява особено, надявам се, че ще се представя на ниво. С нетърпение чакам този момент, за да мога да започна да преподавам.

Естествено още от ученик усещах у себе си афинитета към тази работа и бившите ми съученици не останаха много учудени, като научиха, че съм се прехвърлил. Колкото до парите, истината е, че ако приемеш учителството за свое призвание, ти се обричаш да работиш за малко пари. Има и друго обаче - за мен е важно да правя това, което обичам, другото е без значение. Не, не падам от небето. Наясно съм, че няма да е лесно, но си вярвам - ако (си) докажа, че действително имам талант за тази работа, то тъкмо него ще използвам, за да си решавам проблемите.



Николай Тодоров, учител по история, на 22 г.:

Първите ми учителски опити бяха в четвърти курс, по време на практиката ми във Великотърновската природоматематическа гимназия. И четиримата колеги, които преподавахме там, бяхме петимни да работим като учители, след като завършим. Поради това и всеки един имаше какво да разкаже, когато седнехме след часовете да коментираме на кого как са му минали часовете. Обсъждахме всякакви педагогически идеи, методи, за които сме се сетили, и пр. Идваха при нас и хлапетата, говорихме си за какво ли не - страхотно беше. В тази връзка за едно занятие ме беше осенила една интересна идея. Един ден в XI клас трябваше да започна обширния урок за тоталитарната държава (още не се бях сетил да използвам книгите на Оруел като въведение). Влязоха децата в стаята, седнаха, аз обаче не почвам. Мълча и гледам сърдито както никога, а те стоят изненадани и чакат да разберат какво става. В класа имаше един виден пакостник, иначе умно момче, и аз съм се втренчил тъкмо в него и мълча. Озърта се той, озърта се и като разбира, че да, тъкмо в него гледам, вдига вежди изненадан: "Ама нищо не съм направил този път, господине!" Аз обаче продължавам да го гледам: "Спомни си." "Не, господине, нищо не съм направил." "Пак си помисли" - и така една минута, докато той накрая вдига рамене: "Добре, де, не се сещам, но признавам си, сгафил съм нещо." Аз му се усмихнах вече и се обърнах към останалите, които продължават да ме гледат учудено: "Видяхте ли, ученици: последователният психически натиск е способен да убеди един невинен човек, че е извършил нещо лошо. По същия начин в едно тоталитарно общество държавната пропаганда може да насажда убеждения" и т. н. Получи се, успях да им грабна вниманието.

Обичам да виждам, че учениците ми мислят. В историята няма грешен отговор (без да броим чистата фактология) - от най-голямата глупост можеш да стигнеш до истината. Ценя оригиналността - получавал съм някакви абсолютно грешни отговори, но формулирани оригинално - значи съответното дете мисли.

Държа много на забавните неща, когато преподавам. Например: в първия урок по българска история, разбира се, споменавам един от писмените паметници отпреди Първото българско царство, „История"-та на Прокопий Кесарийски, официалния историограф на византийския император Юстиниан I Велики. Освен нея обаче той е написал и „Анекдоти", където разказва за покварата на императрицата, и разбира се, в часа четем и тях. Тъкмо такива интригуващи четива грабват едно дете за историята, едва след това преминавам към същината. За да науча нещо от историята, трябва да се забавлявам с нея (Клио надали се сърди за закачките с особата й).

Любопитен съм към учениците, обичам духа на децата и не бих искал да съм им скучен. Фактът, че вече имам ученик, който възнамерява да става учител, за мен е донякъде доказателство, че успявам да ги заинтригувам.