|
| Пейзажът е нажежен до бяло. |
По-голям студ от онзи студ, за който ни предупреждаваха дни и дни наред преди оная апокалиптична седмица, сещате се коя. Арктически ли не беше, полярен ли, сибирски ли, а на Дунава вече се мяркаха бели мечки. Тогава държавата, в случая предвождана от самата Емел Етем, впрегна всичките ресурси на държавната политика при бедствия и аварии на Република България, граждански защити и тъй нататък, и дори полицията тръгна да събира бездомниците, че да не изпукат от вълчия студ.
И имаше принудителна ваканция, която по стар народен обичай си й викаме дървена. Първо я обявиха май че във Варна, но после - навсякъде.
Лошо няма естествено, но въпросът е, че същата тази сряда, 8 февруари, когато в България бяха регистрирани въпросните рекордните студове, децата тъкмо започнаха следващия си срок.
И, моля ви се, никаква ваканция: нито дървена, нито принудителна. Нормален учебен ден, слава богу, а телевизиите вечерта се надпреварваха да ни показват деца по пуловерчета, (а едни дори по къси ръкавки), като всяко репортажче завършваше с кадър на термометър, закован някъде около напълно човешките осемнайсет-двайсет градуса. Нямаше разстроени и ядосани майки, които да се чудят какво да правят с освободеното си от училище (или детска градинка) дете... - и никаква Емел Етем!
А, да, и най-важното: директорки, които спокойно обясняваха каква била работата.
Чисто и просто през двата дни на междусрочната ваканцийка всичките им инсталации са работели, а в нощта срещу срядата са ги надули до необходимото.
И работата станала! Оказва се, че за да няма дървена ваканция, трябвало само да се пусне парното.
Простичко до сълзи...
Дотолкоз простичко, че става необяснимо защо ни беше оная дървена ваканция... Ама съвсем напълно необяснимо!
Всъщност обяснимо е естествено.
Вероятно по някакъв такъв начин може да се обясни защо така в сегашния студ никой не се презапасяваше като за война (със свещи!!!), както всички го правеха при онзи студ, и защо за разлика от онези студени дни градовете този път не замряха като парализирани.
Сега обаче имаме птичи грип, чат-пат чума по свинете, парламентарни имунитетщини, шумни разправии по въпроса кой е бит и кой... - онова другото - влошени случаи на логорея в телевизионните студиа...
...И ето тук, щем не щем, пак опираме до една стара народна приказка.
Значи, върви си един човек, а в ръката му чувалче. И той, като си върви, от време на време тръска чувалчето. И го среща един негов другар и го пита: "А! Ти кво носиш в туй чувалче?..." И оня отвръща: "Мишки!" Другият вика: "А защо го разтръскваш?"
И тогава онзи първият му обяснява:
- Тръскам, за да замая мишките... Защото като се осеферят, ми прогризват чувалчето!
Тя приказката, че е стара - стара е.
Само дето не мога да разбера кое й е старото.
