Телешко варено. Това щеше да прави за вечеря. Имаше достатъчно време да напазарува, да се прибере и да сготви.

Докато пътуваше с трамвая, запрехвърля наум нещата, които да купи.

Първо, хубавото месо. От "магазинчето на арабите" до пазара, където свинско не продаваха.

Джоланът беше чудесен - голям, с малък кокал, на добра цена. Кило и нещо, точно колкото ми трябва, рече си.

Докато крачеше с пакета към пазара за останалите продукти, през акъла му мина, че, абе, тия сега, след ония карикатури... Ама в магазина знаят, че не съм художник, не приличам и на издател... Да му мисли онзи, как му беше там името, дето го показваха по телевизията, продължи успокоен.

Картофи. Имаше ги на всяка крачка. Пишеше, че са от Самоков и Говедарци. Отдругаде нямаше. Взе.

Моркови. Били български, повече информация не даваха. Взе, уверен, че са толкова български, колкото и картофите - самоковски.

Целина. Не пишеше откъде е, но взе една глава.

И още нещо... Още нещо му трябваше. Замъчи се какво. Сети се за арабското магазинче. Но не беше свързано нито с карикатурите, нито с джолана. Заради нещо друго беше... В главата му се оформяше някакъв образ, мъжки, с източна хубост, мургав, с мустаци и пламтящи очи. С тесте карти в ръцете. После изведнъж от ръцете на образа картите изчезнаха и вместо тях се появиха скалпел и спринцовка. Значи доктор. После се появи море, от което заднешком се измъкваше огромен десетоног рак.. Homarus vulgaris, рече си, имаше завършени два семестъра по зоология. Някакво цигане го блъсна и той се сети - ами да, Омар. Омар Шариф. Но какво общо има Омар Шариф с телешкото варено, запита се.

Запровира се между десетките пенсионери, търсещи нещо по-евтино, и стотиците циганета - и те търсещи нещо. И си заподсвирква някаква мелодия. Нежна, тъжна, снежна, навяваща безпомощност пред силата на историята. А звуците постепенно заоформяха друг образ, на жена с красиви и печални очи. Без да ще, прошепна - Лара. В този миг цигането, което отдавна се блъскаше в него, го чу и викна, Лара Крофт, нали, чичо, и аз съм я играл таз игра, и филма съм го гледал, с оная готината, Анджелина Джоли, ти гледал ли си го, жестока е. Гледал съм го, отвърна на цигането, ама не е Джоли и не е Крофт, оная, мойта, беше руса Лара, и синеока. Нещо бъркаш, чичо, без да изостава продължи цигането, кака Лара си е черна като нас, ромите.

Продължи между сергиите и свиркаше тихичко. Изведнъж дочу, беше някакъв възрастен човечец, ходещ редом с него - и да ги питаш защо, защо навремето го бяха забранили този хубав филм. Таман се канеше да запита кой, когато устата му сама промълви - "Доктор Живаго". Ами да, това беше филмът, там беше синеоката и руса Лара. Там беше и Омар Шариф. Но защо е всичко това, защо, какви са тези странни асоциации. А и на автора не му дадоха да си вземе Нобеловата награда, продължи до него да реди тъжно човечецът. Тук се сепна и запита, на кой автор. Е, как на кой, интелигентен човек изглеждате, на Пастернак, разбира се.

В този момент пъзелът в главата му се подреди: арабите, Омар Шариф, темата на Лара, която си подсвиркваше - даже си спомни композитора Жар, ама бащата, не сина - доктор Живаго, филма, книгата, Пастернак.

После приближи към най-близката сергия и рече доволно, дайте ми едно коренче пащърнак. Пое пакетчето и посегна да го пусне в торбата. Там обаче прекрасния джолан вече го нямаше. Цигането - също.