Той. Едно подир друго бившите му гаджета заовдовяваха. Не че го уведомяваха. Беше навлязъл в една много странна възраст - "трета вестникарска", както я наричаше. "Първата вестникарска" беше едно време, когато започваше да чете вестниците от последната страница, от спорта. След което поглеждаше страниците с външни новини - дали няма някой нов преврат в Африка. А по-назад, всъщност по-напред, не четеше. През "втората вестникарска" беше минал преди петнайсетина години. Всички политически личности наизуст, по физиономия и поименно. Дори му дотерсеняваше колко лесно е било да помниш десетина членове на политбюро и колко трудно двеста и четирийсет депутати, барабар с партиите им. Сега беше в "третата вестникарска" - започваше със страниците с некролозите. Ефектът от това четене беше двояк - от една страна, виждаше кой се е преселил оттатък, от друга - се сещаше за разни потънали в забвение личности. Така взе да разбира за бившите си гаджета.

Тя. Беше от онзи тип жени, за които казват, че не са нищо особено, но че в тях има нещо. Това беше хубавото. Лошото - че беше вече в онази възраст, в която на всеки се струва, че носи в себе си едно незаето кресло, уютно, широко, тип Vaterstuhl, кресло с хубава, висока, леко вдлъбната в средата облегалка, с два подлакътника, че и с допълнителна табуретчица. Тази възраст беше изключително опасна, защото - във всеки един момент - който и да се появеше, можеше да седне без всякакви проблеми и без да си дава много зор в този Vaterstuhl и да се настани удобно. И щеше да бъде обдарен с цялата любов, на която тя беше способна.

На него. Дядо му, когато го запита защо се е оженил толкова млад, едва двайсетгодишен, му обясни, че такива са били времената. Два пъти ги били хващали с баба му в парка по много късна доба милиционери, че се целуват и ги били предупредили, че ако ги хванат трети път, изключването от университета не им мърдало. И затуй решили да се вземат. И баща му на въпроса защо се е оженил чак след трийсетте, му обясни, че такива са били времената. Любовта - свободна, сексът - също, паркът - вече пълен с несъмнени нощни звуци, е, квартира нямаш, но пейки и беседки - бол. На въпроса заслужавало ли си е и двамата му отвръщаха, че не знаят, че понякога си мислели, че цялата работа им приличала като на екскурзионно пътуване до морето. Пътуваш цял ден, поплуваш десетина минути, изпиваш една бира на плажа, а после си тръгваш обратно.

На нея. Като белег на шия й стояха "трите златни постулата" (така й беше казано - "постулата"), внушавани й от последния й - женен! - приятел. Никога да не му се обажда по никое време. Винаги да се задоволява с малкото - по-добре, отколкото хич. И никога да не го пита къде ще бъде на Бъдни вечер. Знаеше, че тия правила са правилни, макар да й беше унизително да ги спазва. И въпреки че ги спазваше, креслото в сърцето й си оставаше празно.

Той. Пиеше си кафето и от време на време, но все по-често поглеждаше към нея.

Тя. Усещаше все по-честия му поглед към нея, за всеки случай се извъртя и погледна над главата си, не, нямаше там стенен часовник, после стана и се премести на неговата масичка, носейки полупразната си чашчица. Скръсти ръце на гърдите си, от което формата им изобщо не се промени. Може ли?

Той. Последният факт му направи голямо впечатление. Разбира се! Винаги ли сте толкова смела? Или аз съм причината?

Тя. Не посмя да му каже за Vaterstuhl-а. И двете, рече. И, ако имате някакви правила, съгласна съм, но не повече от три.