В присъединителен план човек най-много се нуждае от нахалство: това е поуката от приказката, нека се знае от първото изречение.

Интеграцията ме занимава постоянно. Не само по медиите, но и в градския транспорт - той също е медия, но все пак - хептен на живо.

Значи тръгвам да се интегрирам в някакъв автобус, но той се оказва прекалено къс и плътен, до люковете му е дошло от интеграция.

Успявам да се затъпча със следващата присъединителна вълна. Вътре вече тече мултикултура, да ти падне шапката. На четворка седалки семейна група е запазила автентичните си навици от родовообщинния строй и хич няма намерение да се претопява в цивилизационния кипеж. Тоест чоплят семки и разтягат масали. Отначало възрастните (20-25 г.) си депонират обелките в шепата, но средното поколение (8-12 г.) скоро изплюва първата шлюпка на пода на автобуса. И така потръгва.

Околните граждани хвърлят по едно око, но не се намесват. Не е приятно наистина, но пък да не е наш автобусът? И знаеш ли ги какво носят под палтенцата. Те голи и боси като тръгнат, пак препасват по едно острие, та стават сакатлъци да си погинеш... Забравих да уточня етническия произход на описаните граждани, но то се знае кому е присъщо такова интеграционно поведение.

Гражданите привършват слънчогледа, поотупват си предните части и ръкавите от полепналите кюспета, околните пътници се сдобиват с по някоя лепенка. Пак мълчание. Пак всичко се приема с разбиране или безразличие. ("Атака" щеше да направи поне забележка - ето затова трябва да им стиснем ръката, макар че разбиват диференциала на интеграцията.)

Старшият семкар си навива нещо като клечка за зъби от опаковката на слънчогледа и човърка в дискретната си паст. Услужва и на роднините си.

Тук трябва всички заедно да викнем: недейте така, пътници, дайте по културно да се движим, нека споделяме ценности, не секрети! Споделих това с една пътница. Тя се нацупи и извади червило. Почна да си маже устата съвсем открито, а такова занимание просто не може да се проведе по приличен начин. Чудех се докъде може да стигне безсрамието й - направих й комплимент за сливиците, тя го прие съвсем спокойно.

"Дали пък не е умствено независима?" - мина ми през главата и тутакси зададох въпрос с такова съдържание.

- Къв си ти, да ти давам сметка, бе, селянин!? - отговори тя, мърдайки развратно устни. Лицето й ми се стори одухотворено.

- Идва контрольор - предупредих я и дупчих билет, защото видях синьото елече да се подава от джоба на един плазмодий.

Тя тъкмо тръгна да ми обяснява какъв съм селянин, когато плазмодият си наметна елечето и придоби хищен вид. Синьо елече на плазмено човече - ама че комбинация!

Моята спътница (вече я чувствах такава) също се протегна да дупчи, но плазмодият я полази:

- Да си дупчила навреме!

- Вижте какво, господине - заех позиция аз, - първо, аз още не й говоря на ти, а вие си го позволявате по толкова глупав и нахален начин; второ, момичето забрави да дупчи билета си, защото се заговорихме и както виждате, тя доста се увлече и дори ме намира интересен...

- Това не е вярно - отрече момичето, - това е дори някак селско, не съм такава! Като искаш да ми се натегнеш, плати ми глобата!

Като нищо можех да спазаря нещо срещу погасяването на глобата, но съм свикнал да печеля благоволение с друг тип жестове. Слязох на нейната спирка и...

С две думи - изгубих сума време с тая кифла, така и не се присъединих. Даде ми пътна карта с изтекъл срок.