Тъпо ми е, гладно ми е, всичко ми е криво. Ама като съм прав, кой ми е крив - нали точно поради тази съществена причина ме съкратиха...

Знам, че безработицата не е заек да избяга. Обаче се придържам към максимата "Не оставяй днешната безработица за утре!", та пак тръгвам към трудовата борса... Дали пък най-сетне няма да се намери някаква работа за загубеняк като мене?!

Едва се тътря по познатия маршрут, като се утешавам със сентенцията, че който не работи, няма да пасе трева. И ето че излизам на една улица...

Винаги минавам по тая улица, много добре я знам аз, но този път усещам нещо необичайно и спирам учуден. Докъдето погледът ми стига, кьорав човек не виждам да рови в кофите с боклук.

Точно в този момент двамина се разминават.

- Как си? - пита единият.

- Добре съм - отвръща другият, - връщам се от смяна. А ти как си?

- И аз съм добре. Отивам на смяна.

- А булката как е?

- Екстра. Вчера взе премиални.

- Моята пък я повишиха...

И си пожелаха двамината приятен ден, а аз стоя и не мога да повярвам на ушите си. Толкоз рядко ще срещнеш двама души, от които поне единият работи, а тук - цели две семейства се оказаха! Тия наистина ли са добре, и при това - чак толкова?

Тоя, дето се връща от смяна, спира пред прясно измит москвич - там пък цяла една фамилия товари багаж: това куфари, това сакове, това кашони - сякаш са се готвели да емигрират, когато му дойде времето, пък то вече взело, че дошло...

- Как е, комшу? - пита връщащият се от смяна.

- Отиваме на курорт - отвръща безгрижно главата на семейството.

Гледам и се пуля - нямат вид на баровци, с москвич са все пак, а на курорт тръгнали. Ама и тия ли наистина са добре, па при това толкова?

Щипя се дали не сънувам. Боли ме - значи не сънувам. И се стряскам съвсем...

- Гошкооо - крещи една от прозореца на третия етаж, - фърлям ти в книжка петдесет стотинки, баби! Иди до гастронома да купиш един хляб и едно кисело мляко!

Монетата пада на паважа. Изневиделица изскача русоляво хлапе, грабва я и пита:

- Бабо, а за рестото може ли да си взема бонбони?

- Вземи си, чедо! - насърчително маха с ръка бабата.

Ай стига, бе! Гошко наистина хуква към гастронома. Направо съм шашнат - как с петдесет стотинки ще купи хляб и кисело мляко, па ще му останат даже за бонбони?! Забележете - за бонбони! Не за един, а за няколко!

Ами че то и аз имам петдесет стотинки. Щях да си взема билет за трамвай, та поне в едната посока да не маам пеша, ама ми се досвидя...

Не, трябва да я видя аз тази работа! Какъв е тоя гастроном, бе?!

И бързо се устремявам след Гошко с риск дори да кажа бай-бай на байпаса си. Но след пет-шест крачки чувам някой да крещи:

- Стоп камера! Стоп камера! Кой го пусна тоя дрипльо в кадър? Кой го пусна?

И срещам обезумелия поглед на един режисьор, дето съм му виждал физиономията по телевизията.

Мамицата им - така да ме подведат, направо да ме пратят на кино! Ами че те снимали филм за омразния тоталитаризъм, бе...