Намерих портмоне с 300 лева.
Не всеки ден някой губи портмоне с подобно съдържание. Да изгубиш толкова пари днес, е факт, който поражда голяма болка или се превръща в добър повод за глума в компания на имащи.
Както и да ги погледне човек, 300 лева са добри пари. Даже много добри. Да оставим, че и портмонето си го биваше. Едно тежкарско, мека кожа, с няколко преградки. Освен мангизите, вътре имаше лична карта на мъж, прегазил градините на младостта, но все още готин, шофьорска книжка, талон за джип "Сузуки Витара" 4х4, две дебитни карти от мощни банкови групировки, снимки на хубава жена и три момчета, които си приличаха като две капки вода, котарак на около 5 години - дебел сиамец, със сини очи, с два сребристи пръстена на гордо вирната опашка - нещо, което ми говори, че и стопаните на този котарак не ходят с прихлупени към земята очи.
Няма да споменавам двата яки добермана, подозрителния военен пенсионер, който ме огледа от глава до пети и ме изкомандва да чакам, а после тръгна по стълбите и ме остави сам в компанията на двете застинали в бойна стойка кучета край вратата с фотоклетка, отвъд която в прясно треволясалия двор се издигаше къщата. Ако бях Балзак, щях пространно да ви опиша и къщата, но не съм.
Откъм нея се приближи мъжът, когото разпознах от личната карта. Портиерът го следваше неотлъчно, двата добермана с неохота се отдалечиха, когато мъжът ги напъди, и се изпънаха на припека.
- Предполагам, че носиш портмонето? - изпитателно ме изгледа мъжът.
- Ами да! - смотолевих аз.
- И аз на твое място бих постъпил така! - почти ме похвали той.
Най-неочаквано и за самия мен, мъжът пое кожения портфейл, отвори го и без да се колебае, измъкна парите и ми ги подаде:
- Това е за теб! - усмихна се мъжът.
Да си призная, очаквах възнаграждение, но не чак толкова голямо. Триста лева не се печелят само с един поклон към тротоара.
- И защо? - попитах, докато гледах протегнатата му с парите към мен ръка, сякаш очаквах всеки миг тя да трепне, а мъжът да се откаже от щедрия жест.
- Вземи ги, докато са още твои! - каза властно мъжът и аз поех надиплените двайсетолевки. - Давам ти ги заради снимката на котарака! Само тя ми остана! - поясни той, а после ми обърна гръб и пое към къщата.
Е, това ме уби.
- Бинго, приятел! - тупна ме по рамото портиерът, докато ми отваряше вратата на изпроводяк. - Айде, върви си! Направо удари джакпота! - понечи да затвори вратата зад гърба ми той.
Едва тогава, в припадащия над пустата уличка в елитния баровски квартал мрак видях некролога в рамка, окачен върху масивния бук на касалъка. Малък цветен некролог с игриви винетки, върхът на полиграфическия кич, със снимка на същия котарак, когото вече познавах от портфейла. Стори ми се дори, че дочух мяукане.
- Той им спаси живота! Котаракът! - каза портиерът и обърса с опакото на дланта си некролога. - Не си ли чел вестници тия дни? Оная неделя, призори се напъхал в джипа и какво е натиснал, не знам, но хвръкна във въздуха вместо тях! Щяха да пътуват някъде... Червата съм му събирал от чимширите. Айде, тръгвай!
Триста лева. Ако случайно и вие намерите портфейл с триста лева, обадете ми се. Вече съм специалист по връщането им.
