Зададе ли се некво природно бедствие, скривам се в мазата. Направо съм сеизмографична личност - винаги усещам, когато откъм изток нахлуват всякакви такива явления, кодирали в себе си поличби - глобални затопляния, слънчеви затъмнения, наводнения, земетресения, реформи, реорганизации, секви социализми плюс неизбежните им електрификации, правителства, лъхащи на "Тройной" и други. Скривам се в мазата и гася лампата, така поне съм сигурен, че колкото и да дигат тока, инкасаторката няма да ме намери.

На, и по-онзи ден - вървя си аз към вкъщи и усещам, че работата не е наред. И не тук, на земята, където работата никога не е в ред, а на небето. Там става нещо, казах си - и като милионите свои събратя, посестрими и драги сънародници дигнах глава нагоре и вторачих поглед на изток, откъм където, вместо да се зададе най-после сияйното бъдеще, отново идеше непрогледен мрак. Гледам слънцето - стопило се цели 76 процента, нещо го яде отвътре, и нали в Ирландия некъф умник ме обяви за международно най-тъп, и нали него ден телевизорът ми не произведе новина, че ще има затъмнение, чак на третата минута се договедих, че трябва пак да се спускам в мазата. А там - тихо, топло и тъмно - и никой не ми обещава светло бъдеще.

Та тъкмо се бях притаил около бурето с винце, бях си източил едно бурканче, бях си палнал свещ за по-романтично и вече се канех да смукна огънче с цигарката от тъничкото й пламъче, след което, блажено примижал, да отпия от половницата - и тъй да преживея и този природен катаклизъм, когато в съседната избица катанецът изтрака, вратата се отвори и някой щракна ключа на лампата. „Крадец!" - мина ми през ума, докато в тъмното натаманявах бурканчето под канелката, търсех сапа на брадвата, и спотаил дъх и душица, надничах през процепа на леко открехнатата врата. „Няма начин да не е някой изпечен крадец, - казах си, - само те стъпват толкова тихо и само те се промъкват толкова ловко!"

Не смеех да гъкна, защото издам ли се, шавна ли, като едното нищо онзи ще ми свети маслото. С тежък шут ще избие паянтовата врата, ще изреве кво прайш тук бе, лисугер, видя ли, че и тук те спипах, ще ми забие един между веждите и ще ме закове, както съм седнал на пънчето до неземното буренце. И докато аз бера душа, ще го източи до капка - и ще офейка в затъмнението отвънка. Иди, че го гони. Ами ако са двама? Или трима?

Помислих си дали няма да бъде по-добре да се окашлям, да съборя някоя мешова цепеница, да преместя празния бидон от зелето, да дам някакъв знак, че съм тук, че ме има, че още съм жив, въпреки усилията на безкрайната върволица от загрижени за мен правителства. Хрумна ми дори да светна лампата, да отворя вратата и като скъп на сърцето ми гост да го поканя този безшумен хайдук да пие едно вино с мен.

И се престраших. Станах. Дигнах високо свещта. Отворих вратата и смело прекрачих в общия коридор... Онзи, оттатък, в съседната изба, се вцепени. После блъсна вратата и хукна към изхода. Съгледах черното му кожено яке с надпис „Ако четете това, значи Елена е паднала."

Вцепених се и аз. Подир три секунди на тъмната улица изрева мощна ямаха. Сигурен бях, че разцепва падналия през последните години перманентен мрак - и ни води към реките и златните равнини и към небето като от коприна.