Шматкам се час по час и ден из ден, с едни човекоядци общувам. Нямам си друга работа и в Здравната каса се мъкна. Тоест имах работа едно време, ама кой ще държи такъв работник - всеки ден кисна при човекоядците, пият ми мозъка и сега съм почти в безпомощно състояние. Получавам просветления, редуващи се с епилептични припадъци. Достоевщина от най-екстремен тип, само дето не пиша романи - няма време.

Почти здрав бях, преди да ме подхване системата, но хората си вършат работата, не мога да отрека - сега съм парцал на парцалите. Имат невероятни методи. В София ми казват: така като ви гледаме адреса в личната карта, идете до Русе, оттам трябва да се придвижат документите ви (отделно, че в съставянето на тия безценни документи участваха около сто вещи лица). В Русе се усмихват людоедски и ми разправят: но какво правите тук, щом си имате джипи в столицата, вие сте за София, това го пише със златни букви в Рамковия договор! Заминавайте час по скоро, тъкмо там им е мястото на вашите документи в тоз един момент!

Разбира се, моментът отлетя безвъзвратно.

Всеки следващ разговор с хората от системата протича все по-мъчително. Щом разменим по дума, започвам да се потя, сърцето ми блъска далака, получавам бъбречна истерия и сътресение на съвестта. Те пак се усмихват и ме отпращат, а аз чувствам, че съм виновен пред тях. В една дръзка минута се осмелих да попитам човекоядката: упреквате ме, че бързам да се излекувам? Не исках да ви обидя, кълна се в епикризата си!

- Гражданино - усмихна се любезно тя, - доста грубо се държите, при все че се опитваме да ви помогнем с всички сили. Айде сега си вървете и заповядайте утре да подновим дружно усилията си!

А като ме видяха, че вече съм поддал, ми връчиха един телефонен номер: обаждайте се, гражданино, може би ще сполучим с течение на времето в нашето сътрудничество.

- Защо сте дошъл? - попита ме човекоядката. - Аз дадох ли ви телефон да звъните?

- Дадохте ми...

- Вие звъните ли?

- Звъня, но никой не вдига...

- Гражданино, губите ни времето, а чакат и други пациенти за връщане! Хайде идете си и пак се обаждайте.

Остарях и побелях, въртейки се около Касата.

Взех да наблюдавам по-внимателно случващото се при човекоядците. Те просто връщат всички с разни доводи, това им е работата, с друго не се занимават. Престарели баби и дядовци идват и си отиват. Едвам ходят, кажи-речи, нищо не разбират от това, което им се приказва, но кимат и обещават да се върнат. И така до края на света. Това за света го прозрях в минута на просветление - усетих с цялата сила на неоспоримите доводи, че Бог няма. Съборят ли те, порутва се цялото мироздание. В този момент случайно дочух професионален разговор, касаещ моята скромна и нелепа личност:

- Е, как е? - питаше едната професионалистка.

- Човекоядва се - отговори другата.

Тогава получих епилептичен припадък, след който преминах към кръгова отбрана. Ето какво представлява тя.

Можете да ме видите пред някоя от сградите на НЗОК и РЗОК в страната - жълтолико старче с измъчен поглед. Пуша фасове и се мъча да правя кръгчета, но не става. Напразните усилия ме разстройват до сълзи. Децата покрай мен също пушат цигари, пускат хубави кръгчета и ми се смеят: като не си учил навремето...