Глутницата министри, предвождана от премиера, тежко и пуфтейки изкачваше склона. Някъде горе кипеше усилен труд, чуваха се крясъци, потропване на кубинки, влачене на тежки тъпи предмети. Положението беше тревожно. Нивото на Дунав се покачваше стремглаво. След заливането на Северна България сега заплашваше да прелее и в Южна. Всички проходи на Стара планина бяха запушени с чували и по-скоро изглеждаха зазидани като с язовирни стени.

Глутницата стигна до суматохата. Войници и обикновени граждани мъкнеха чували с пясък и запушваха всички подстъпи. Един от министрите се опита да вдигне чувал, но видя, че журналистката гледаше в друга посока, и го пусна обратно на земята. Правителството постоя малко до спасителните отряди, колкото да си поеме дъх от изкачването, и после продължи нагоре към връх Шипка. Оттам щяха да наблюдават събитията и да координират действията. Тръгнаха по стълбите. Горе ги чакаше военен хеликоптер за всеки случай. Президентът си беше вече заплюл подводницата и затова за премиера и министрите остана само въздушният превоз.

Решаващата битка беше днес. Ако успееха да спрат напора на вълните, той щеше да стане герой, спасил половин страна. В противен случай, ако не успееха, тогава се активираше план Б. Премиерът приклекна, огледа дъното на хеликоптера и кимна доволно. Там с големи букви на български, руски и турски пишеше: "Ако четете това, значи България се е удавила."

В продължение на следващите няколко часа той зорко следеше трупането на чувалите. Нивото на Дунав продължаваше да се покачва. Спасителите трескаво мятаха чувал връз чувал. Тези, които от умора не можеха да носят, гребяха с пръсти пръст и запълваха фугите.

Късно следобед чувалите свършиха, но водата продължаваше да се покачва. Напорът успя да избие дупки в дигата и водата шурна. Чу се вик:

- Грабвайте телата!

Премиерът кандидат-герой запази самообладание. Огледа министрите си, посочи един и каза:

- Ти май си точният размер. Слизай! Няма "ама", няма "няма"!

Докато министърът се наместваше в отвора, водата изби още чували. Водните струи поникваха по стената като кокичета напролет. Премиерът изпрати още един министър, после още един и още един, но всичко вече бе загубено. Рече да изпрати и последния, но видя, че е на токчета, които можеха да перфорират чувалите, поклати глава и заотстъпва към хеликоптера.

За секунди водата отнесе дигите и заля Мъглиж, после Стара и Нова Загора. През прозореца на военния хеликоптер премиерът следеше Шипченския нововодопад с тревога. Няколко ръце му махаха за сбогом изпод водата. Той също им махна, но долови ироничния поглед на последния жив министър, който седеше до него, и се направи, че просто почиства стъклото.

Машината плавно се издигна, отдалечавайки се от храм-паметника. Премиерът зарея поглед в пространството и това, което видя, пробуди в него отдавна забравени патриотични мелодии. Започна да си тананика ... Гордааа Стара плааанина, дооо ней Дунавааа синей.

- Наистина е до ней - сепна го министърът. - И как само слънцето огрява Тракийско море, а? Прекрасен залез. А пък Пирин направо пламеней.

- Това не е Пирин, а Рила - прошепна премиерът. После се обърна към пилота: - Давай към о. Мусала! Май някой там ни дава сигнали с огън...