- Абе ти цял месец всеки ден футбол ли ще гледаш? - вика жена ми.

- Ами ти като не знам коя си година вече всяка вечер гледаш "Дързост и красота", аз казвам ли ти нещо? - отвръщам й и вадя биричка от хладилника.

Пък тя невъзмутимо ми обяснява, че нейното било друго. Сериалът, видите ли, я откъсвал от всекидневните грижи, пренасял я в един друг свят, където хората се радвали и страдали по човешки. Изобщо значи не можело и дума да става за сравнение, щото при футбола - какво? - не знам си колко души гонели като алтави някаква си топка, вместо да раздадат на всеки по една...

Абе, женски акъл, моля ви се - дай й на нея там Стефани, Сали, Тейлър, Амбър и най-вече Брук, дето всеки я пита "И ти ли ма, Брутко?", кога стане дума я за Ерик, я за Рич, я за Торн...

Ще ми говори жена ми за радост и страдание, сякаш аз не знам какво е.

Че не се ли радвах, кога нашите станаха четвърти в света в онова паметно американско лято? Е па радвах се, така се радвах по улиците на всяка българска победа, че накрая хората даже ме носеха на ръце! Е, верно, обикновено към изтрезвителя...

А като отпаднахме от това световно, не страдах ли? Е па страдах, така страдах след всяка загуба, че сам си лазех към изтрезвителя...

А жената глупости ще ми бръщолеви - откъсвал я сериалът от всекидневните грижи!

Що не ти откъснем аз на тебе главата, ма? Знаеш ли ти кво са всекидневни грижи?

Ами че на мене ми писна всеки, къде ме хване, да ме лъже и да ми бие дузпата.

Писна ми да ми удрят балтията, писна ми да бегам по тъчлинията, писна ми да съм аут...

Писна ми непрекъснато да ми разказват играта, щото съм вън от нея!!

Та вадя си значи биричката, тропвам се с нея пред телевизора и викам на жената:

- Е па цел месец ще глеам световното, да знаеш! Щото туй е футбол от класа, да знаеш! Щото баш туй е дързост и красота! Е па нема постоянно да глеам било президента, било столичния кмет по гащета, я!