На връщане от борсата Пепи Бижуто взе левия завой между двата театъра, после спря буса върху тротоара пред бившата българо-съветска дружба и влезе в кафенето. Кафеджийката беше току-що проветрила, премела и отворила, макар че в ранен час като този клиенти нямаше. Беше работливо момиче, втора година в кафенето и все първа смяна, когато големи бакшиши не падаха - идваха все пенсионери, които, кой на чайче, кой на кафенце, си разменяха вестници и мисли, а към предпладне освобождаваха местата за махмурлиите, които, без да им мигне окото, започваха с бирата. Чак към икиндия, така казваше момичето, икиндия, защото следваше българска филология, идваха кварталните пияндета, които харчеха добри пари. Но тогава вече идваше дъщерята на собственичката.

- Как сме? - усмихна се момичето. - Как сме?

- Борим се с живота - отвърна с редовния си лаф Пепи Бижуто, потърка зачервени очи и се загледа в издутата блузка.

На момичето му стана приятно. Въобще това момиче обичаше сутрешните трудови хора, такива като Пепи, които със скапания си бус ходеха рано-рано до борсата, след което почиваха десетина минути и после отпрашваха към магазина си. Затова и момичето му правеше на Пепи специално кафе - натъпкваше кафеварката, оставяше я отворена и не отделяше поглед от вътрешността й. Щом дъното на металната чаша се покриеше с тъмночерна течност, момичето наливаше кафето в малка чашка и я поднасяше.

- Заповядай - рече момичето, побутна към Пепи сухата сметана, подарък, и леко се надвеси над масичката. Знаеше, че Пепи ще мушне един поглед навътре в деколтето й, и никога не го лишаваше от това удоволствие.

- Загубена работа - промърмори Пепи. - Едно време, като ми се надвесеше келнерката така като теб, целия й бюст виждах. А сега с тия сутиени... Хем ги носите, все едно че е задължително, хем човек не може да разбере големи ли са ви гърдите, малки ли са...

Момичето се усмихна, обичаше чувството за хумор на Пепи, обичаше и денят да започва с такива невинни шеги.

- Хайде, не се прави на толко дърт! - отвърна, поизпъчи гърди и на Пепи му стана драго и от изпъчването, и от думите. - А блузката ми харесва ли ти? Знаеш ли какъв цвят е?

- Бежов.

- Да бе, това се нарича "цвят на бедро на изплашена нимфа" - рече момичето и приседна до Пепи със своето по-слабо кафе, без сметана, държеше на фигурата си.

- На кво? - измъкна се от устата на Пепи заедно с първия още непогълнат пушек от цигарата му.

- Нали беше завършил руска гимназия? "Война и мир" не си ли чел? - засмя се момичето.

- Само първия том до... - понечи да се оправдае Пепи, но по очите на момичето разбра, че "нимфата" е точно оттам и млъкна.

По радиото нещо приказваха, Пепи въздъхна, загаси фаса си и стана.

- Забрави си ключовете на масата - подсети го тъжно момичето. - Няма да имаш с какво да се прибереш.

- Тия са от буса - отвърна Пепи, усещайки я тази тъга на ученолюбиво момиче по работен мъж. - От къщи ключове нямам, истинският мъж не носи ключове от къщата си, трябва да го чакат.

Джиесемът му избръмча:

- Шефе - чу се изплашеният глас на продавачката на Пепи. - Дошли са полицаи и тършуват навсякъде из магазина.

- А отсрещния плод-зеленчук? - попита Пепи.

- И него тарашат.

- Е, тогава спокойно, знам кого търсят, казаха го по радиото одеве - отвърна Пепи, погали с поглед гърба на момичето, което вече миеше чашката му, и тихичко, без да поздрави, си тръгна.