Едно време, като ученици, тази игра се играеше с пощенски картички. Ето така. Дава ти някоя съученичка списък с пет имена. Съученичката е хубава и ти нищо не смееш да й откажеш. Освен това най-горното име в списъка барабар с адреса е нейното. Трябва да й пратиш на хубавицата една красива пощенска картичка. После правиш нов списък, от който си махнал първото име (на хубавата съученичка), а като пето си добавил своето барабар с адреса си. И намираш друга хубава съученичка. Тя после трябва да намери друг балък като теб и така, докато се окажеш първи в списъка и пощенската ти кутия един ден бъде задръстена с прекрасни изгледи.

Този ден, разбира се, не го дочакваш.

После, като студенти, тази игра се играеше с 5 кинта. Дава ти някоя засукана колежка списък с пет имена, най-горното - нейното барабар с адреса. Твоите слюнки отдавна текат по тази колежка и затова ти изпращаш 5 кинта на адреса й, после правиш друг списък и търсиш друга колежка... И така нататък, докато чакаш пощенският ти клон да бъде затрупан с парични записи от по 5 лева.

И този ден, разбира се, не го дочакваш.

После. После дойде демокрацията и бяхме залети с подобни на горните предложения от всякакви там, главно пенсионноосигурителни фондове като "Лайф чойс", "Ийст-уест интернешанъл" и тям подобни, които ни обещаваха ранно излизане в заслужена почивка с европейско-американски пенсии. Даваш парите, после чакаш деня Х.

А денят Х. никога не идва.

Общото между всичките тия инициативи беше, че първо даваш, после чакаш. Да падне таванът!

И сега к`во?!

Същата работа. Ще влезете, викат, в Европейския съюз, ама първо ще ни преведете милиард и осемстотин милиона лева.

После влизате и чакате.

Какво ли? Ами как какво, да падне таванът!