Какъв кеф, взех да си разсъждавам - живея в правова държава на края на справедлива Европа!

В тази правова държава основното правило е всичко да е правдоподобно - и правосъдието, и правораздаването, - за да се спазват правата на човека, т. е. моите.

А не само разни управници да ми се правят на правозащитници, а иначе да ме принуждават да се боря за правда и за свобода, че даже да ме карат да си препрочитам "Приказка за Правдата и Кривдата" и да се чудя дали да подсмърчам по оня управленец от Правец, или да се запиша в Движението за права и свободи, или пък да се обърна към Хелзинкския комитет за защита правата на човека.

За да се спазват обаче правилата на играта, т. е. да има някаква оправия, аз много разчитам на поредното правителство.

Защото то има всички правомощия да проправя пътя, по който ще съм пълноправен участник в движението.

А аз много добре знам, че правоучастието ми в това движение е гарантирано.

Както много добре знам, че от мен се иска само да спазвам правилника за движение по пътищата...

- Абе, я прав ти път! - каза ми пътьом някой.

Това напътствие изключително много ме окуражи, защото ми дойде точно навреме. И аз продължих да разсъждавам.

Което си е право, дружа с прависти, та си знам правата - конституционните права.

Имам право на труд - мога да правя каквото си искам. И като копам, гледам да е с права лопата.

Имам право и на избор - мога да се отправя, накъдето си искам. И се стремя да е в нужното направление...

Къде-къде - по последни данни - към Шотландия, само там от цялата британска общност за българите щяло да има право на труд!

Йо-хо-хо! И бутилка скоч.