Един клас в училище представлява умален модел на обществото днес, а и прототип на обществото утре. Деленето на бедни и богати е явление, което оказва влияние върху всякакви сфери на социалния живот, в това число и върху образованието, съвсем не от вчера. Децата на по-заможните чорбаджии - членове на училищното настоятелство - са били покровителствани от даскалите още в зората на българската образователна система. Това, което се е променило с времето обаче, е общественият статут на хората, от които зависи покровителството - учителите. Все по-трудно



прикриващ своята принадлежност към групата на бедните,



българският педагог все по-често се оказва между чука на родителския натиск и наковалнята на своята професионална обективност. А и ролята му на възпитател става все по-тежка - много трудно се сплотява и приучава към ефективна работа в екип клас, в който съществуват без допирни точки паралелните светове на нуждаещи се и презадоволени.

През краткия си двегодишен стаж като учител в едно квартално училище в София неведнъж съм се сблъсквал с всевъзможни страни на този проблем и често не съм стигал до изгодно за всички решение, дори и след обстойно обсъждане с далеч по-опитни от мен колеги. В училището преобладават деца на семейства със средни за страната доходи, но в почти всеки клас има представители и на двете крайни стъпала от социалната стълбица.

Един от вторите класове се формира по завиден "европейски" модел на етническата толерантност - съчетание на ученици с български, турски, ромски и руски етнически произход. Едно от децата обаче е представител на социално слабо семейство. Ганка идва на училище без тетрадки, пособия за писане, ножичка и блокче, а като бъдат помолени да й услужат, съучениците й се подчиняват с крайно неудоволствие, а някои и категорично отказват. Когато се поинтересувам от причината, отговорът е по детски директен: "Защото е гнусна". На тяхната възраст бедността не е порок, но породената от нея липса на лична хигиена отблъсква. Дали семейството й няма възможност да си плаща топлата вода, е един достатъчно деликатен въпрос, за да бъде повдигнат, дори и насаме пред родителите. Но факт е, че вече втора година любвеобилната, винаги усмихната и съвсем неглупава Ганка



няма нито един приятел в класа



и въпреки усилията на класния й ръководител, не може да бъде пълноценно приобщена към останалите дори за едно упражнение за четене по роли.

В същото време второкласникът Тодор участва в антисоциални прояви, сбивайки се неколкократно със свои съученици. Баща му, повикан в училище по чисто новия мобилен телефон на детето, с усмивка коментира: "Какво толкова, и аз съм се бил като малък" и набутва луксозен химикал и тефтер в ръцете на класната, с което за него въпросът е изчерпан. Трудно е поднесен по този начин подарък да бъде приет като знак за извинение.

Тези две наглед безобидни прояви на проблема придобиват доста сериозен оттенък в по-горните класове. Преди две години осмокласникът Камен в отговор на въпроса ми защо за пореден път е без домашно, не без известна гордост заяви: "Защото бях на работа". Съмнявайки се, че този 14-годишен младеж е получил нужното специално разрешение от Инспекцията по труда, аз му намекнах, че е противозаконно да работи на тази възраст и че съм длъжен да уведомя за това. Реакцията беше колкото зряла, толкова и разтърсваща: "Моля ви, недейте. Семейството ми разчита на мен."

Трудно е в такава ситуация да се придържаме строго към отвлечени понятия като граждански задължения или да следваме педагогическата си обективност. Знаейки, че за този младеж е важно да усвои час по-скоро някой от занаятите, предлагани в професионалните гимназии, където предмети като английски език, история и литература остават на втори план, аз не само преставам да го преследвам за домашни, но и деликатно завишавам успеха му по моя предмет, за да може да получи достатъчно конкурентна диплома и да се класира където трябва. Същата политика следват и доста от колегите ми, а и случаят с Камен не е изолиран.

Как стои въпросът при учениците от заможни семейства, при които липсата на подготовка за час и ниският успех не се дължат на извънредна принудителна заетост? Тук ще избегна привеждането на конкретни примери не поради липса на такива, а защото юздите на държавата ни все още се дърпат от така наречените "бизнесмени", които доскоро определяхме като "мутри", и



жалкият ми учителски инстинкт за самосъхранение се задейства



А споменатите бизнесмени не пропускат да изтъкнат отношението си към жалкия учител по всевъзможни унизителни начини, включващи и конкретни предложения за корупция, били те под формата на спонсорство или директно извадени в коридора банкноти. За щастие в моето училище подобни положения са относително редки, но трудно се излиза с чест от тях.

Ах, учителската чест! Българската общественост остава с впечатлението, че учителят е меркантилен индивид, чието единствено желание е да получава по-висока заплата - основно искане, заявявано при ежегодните протестни и стачни действия на съсловието. Истината, каквато я вижда един млад негов представител в мое лице, е, че учителите всъщност искат повече уважение. Отговарящо на положения труд възнаграждение би било един от многото жестове на признателност, които обществото дължи на хората, поели грижата за неговото бъдеще. Другите възможности са многобройни и залягат в семейното възпитание на децата, желанието за диалог от страна на родителите, тяхната ангажираност с проблемите на училището въобще, позитивната нагласа за подобрения от страна на ръководните и финансиращите органи. И тъй като възпитанието е най-ефективно, когато се базира на личния пример, то става практически неосъществимо за съвременния български учител, отдавна свален от някогашния си пиедестал. Нима може да служи за пример и да вдъхва любов към учението човек, който е завършил поне едно висше образование и е взел редица квалификационни степени, а трудно прикрива изпитото си лице и износените дрехи втора употреба в класната стая? Щяхте ли да му се възхитите, ако бяхте на мястото на Гошко, който има последния модел мобилен телефон и татко му го кара на училище с лъскава S-класа, а майка му казва, че може да му купи шестици по трудните предмети? Или щяхте да се поучите от родителите си, които, макар и неграмотни, са богати и доволни?