"Зеркало недели", Киев

В заснеженото и тревожно ноемврийско утро през 2004 отивах към офиса ни. Виктор Юшченко още водеше преговори някъде с Кучма и Янукович. Телефонът ми приемаше купища есемеси за маневрите на вътрешните войски край Киев, руската телевизия съобщи, че хората от Майдан (майдан, укр. - площад) се разотиват... Изведнъж едва ли не изпод колата излетя смешна рошава глутница безпризорни клепоухи кучета. Те бодро и радостно се премятаха в първия сняг. На шията на всяко куче беше вързана оранжевата лента на Нашата Революция. Край нас прошумоля черен лексус със самоделни лепенки "Горещ чай" на вратите и прозорците. Тогава разбрах: ние победихме!

После... Какво стана после? Имаше вяра и надежда. Утре всичко ще бъде наред. Или вдругиден най-късно. Но някак не се получи изведнъж... Как можаха така да се глумят над Майдан?! За какво? За какви ценности? Майдан даде на нацията заряд за сто години. Похарчиха го за няколко месеца. Бездарно и грубо.

Някъде си в Полтавска или Хмелницка област мужикът, прекарал два месеца на студения Майдан, радвал се като дете на оранжевите балончета, сега си пуска новините, гледа как вчерашните герои на революцията и полеви командири регресират до банални чиновници и кабинетни плъхове и изключва телевизора с думите: "Мамка ви!"

Участникът във френската Съпротива по време на Втората световна война Жан Пол Сартр написа някога: "Никога не сме били така свободни, както по времето на фашистката окупация". Ние - участниците в Оранжевата революция, също бяхме свободни, честни и справедливи в своята борба. Нас ни обедини революцията, събра ни Майдан, но - кой знае защо, - раздели ни общата работа, която се задължихме да свършим, давайки клетва на хората.

Наистина, тази революция бе тежко дело. Но хиляди, милиони пъти по-сложно се оказа да съхраним достиженията й, упражнявайки властта. Ето какво си мисля: дали е възможно да преместим географски Министерския съвет и секретариата на президента на Майдан? Може би там има нещо, което излъчва положителна енергия, нещо, което не дава да се изричат неистини? Майдан - това е средоточие на националната съвест.

Тогава на Майдан всичко беше искрено. Беше честно. Защо тогава не продължихме по същия начин, когато свалихме оранжевите ленти и ушанки? Защо толкова бързо пресъхнаха радостните сълзи на лицата ни? Защо мокри станаха не лицата, а ръцете, изпотени от нечисти пари и съмнителни проекти? Защо неповторимата лирика на революцията се превърна в графоманство на новата власт? Защо така бързо нашите братя и сестри от Майдан станаха "електоратът на Тимошенко" и "електоратът на Наша Украйна"?

Такива събития се случват веднъж на сто години. Те не се режисират и не се повтарят. Но можем да възродим нашето единство, можем да върнем надеждата, можем да изровим от душите си изпод взаимните оскърбления и нападки онова, което сплиташе тогава ръцете ни, онова, което ни събираше под огромния оранжев шарф, който певицата Руслана донесе от Европа. Европа, която замря във възторг от Украйна.

Призовавам всички вас, мои съратници и побратими. Вас, преди всичко, Виктор Андреевич (Юшченко - б.р.)! Хайде да не празнуваме годишнината. Да не ходим по телевизията. Да не позираме за публиката и да не пускаме театрални сълзи по телеекраните...

__________

*Оригиналното заглавие в украинския вестник е "Мамка ви!"; Блокът на Юлия Тимошенко след последните избори играе опозиция в Радата.