Драги радиослушатели, скъпи сънародници, здравейте! Не, жив и здрав съм, нищо не ми се е случило, корпунктът ми не е закрит, честотите са налице, дори и Ванухи е тук да ме подкрепя.
В момента се намирам на известната софийска улица "Солунска", между "Княз Борис" и "Самуил", от лявата страна, като вървите към "Христо Ботев" - пеш, улицата е еднопосочна, и си разговарям с нашия свещеник в нашата черква.
Тук, в столицата на страната, в която имам честта да съм ваш пратеник, нашият свещеник е на голяма почит. На такава почит е бил винаги, но напоследък тя става все по-голяма. Пред вратата на черквата вече се вият опашки, раздават се номерца, движението по улицата става все по-трудно, задръстванията - все по-големи - и в Столичната община вече се замисляли дали да не направят улицата пешеходна.
Глътвам набързо чудесното кафе, което ми е сварила попадията на нашия поп, след което грабвам бележника (микрофона ми го отнеха на пресконференцията след преизбирането на тукашния президент и още не са ми го върнали, но на този въпрос ще се спра в края на емисията си, ако не ме заглушат, естествено), излизам навън и започвам да записвам. Вляво от мен са се подредили по азбучен ред представители на софийски села, които носят транспаранти, че не щат да приемат боклука на столичани.
Зад тях многобройна тълпа скандира лозунги, разбирам, че настояват Вальо да им върнел парите, а тая зима сметките за парно да били нулеви. Което щяло да бъде най-достойният начин да отбележим влизането си в Европейския съюз, като ще влизаме, да влизаме начисто, обяснява някакъв до мен.
Встрани забелязвам и групичка, дошла чак от Варна, нарамила излезли от строя електроуреди, и иска да й бъдат безвъзмездно заменени.
Връщам се в черквицата, за да помоля попадията за още едно кафе и забелязвам, че при благоверния й са се подредили в редичка момичета, доста хубавички, попадията забелязва усмивката ми и коригира мисълта ми с едно: "Не си мисли нищо такова, моето момче, дядо ти поп винаги ми е бил верен, дошли са да се оплакват, че са им пуснали под гаранция сутеньорите..."
Чак надвечер нашият свещеник, драги радиослушатели и скъпи сънародници, чак надвечер се поосвобождава и виква: "Ванухи, едно кафе... с коняче... и за кореспондента." Не моята Ванухи, и попадията е Ванухи, и сядаме двамата да обменим мисли. Обмяната протича доста имагинерно, тъй като и двамата мълчим. Аз си мисля как да оформя кореспонденцията си, а нашият поп не знам за какво мисли, но отронва: "И няма на кого да се оплачат горките, няма-а-а... Сал аз едничък им останах..." След което гаврътва кафето с конячето, поема издълбоко въздух и добавя: "И знаеш ли откъде почнаха да ми се обаждат, знаеш ли?" И сам отговаря на риторичния си въпрос: "От канцеларията на омбудсмана. Щял съм да му изям хляба."
Това е, драги радиослушатели и скъпи сънародници, моята кореспонденция за днес. А, щях да забравя за оня мой микрофон, защо го нямам. Ами взеха ми го на пресконференцията след президентските избори, когато разбраха, че се каня да попитам дали новият президент ще вземе някакво отношение по отношение на арменския геноцид в началото на миналия век. Та, докато се канех да питам, към мен се приближиха, рекоха ми едно: "Сус бре, джереме", и ми взеха тъй необходимия за моите предавания уред.
До нови срещи.
