Всички ме дразнят и никой не ме разбира. В даскалото - простак до простака. Аз се развивам преждевременно и от съучениците никой не ми е на нивото. Като ги видя, ми се драйфа неудържимо. Скотове безмозъчни са всички до един! Ще ми се да ги подкарам всичките с шамари. Краката ми трябва да мият тия микроби, не да ме дразнят. Или поне да ме оставят на мира. А те изглежда са се наговорили и час по час ми полазват нервите, ще направя някоя глупост...
Искам да умра и да ги сразя с великодушието си. Ще се нагълтам предварително с хапчета и ще вляза в час, все едно - нищо. Само ще си сложа главата на чина - ужким, че спя. Докато се усетят - край! В джоба ми - бележка: "Прощавам на всичките си врагове". И тогава: "Какъв човек имаше между нас, о, ние я погубихме, всички сме изверги и смотаняци, тя е всичко, ние сме нищо!" Паника, рев, вълна от самоубийства. Но ще бъде късно...
Или пък така - ставам жертва на някакво нечувано зверство, примерно оставам без матка. (Бездруго не ми трябва, аз деца няма да раждам никога и никога няма да позволя на мъж да ме докосне!) Лежа в болницата и идва Масларова да ме гушка пред медиите. Влиза при мен цяла процесия, камерите снимат, апаратите щракат, министърката се навежда и протяга ръце, на лицето й се изписва някакво фалшименто и в тоя момент аз я заплювам право в муцуната. После й дърпам шалчето и силно си духам носа в него. Това заслужават всички гадни лицемери!
Поне да имаше някой интелигентен даскал, а то... Учителката Мустакова все налита да ме целува, пък аз не мога да я понасям. Тя отдавна не ме изпитва, щото знам повече от нея. Тъпо парче. Приказва ми неща, дето съм ги премислила още миналата година - разни баналности от сорта колко могат да са нежни жените и колко не струват мъжете. Убеждава ме, че водата е мокра, един вид. Ако аз бях толкова глупава, бих си отвъртяла един шамар пред огледалото. Тя преподава математика и се мисли за поетеса, чела ми е някои от стихотворенията си. Боза с кисело зеле, кво да ви кажа.
Сега щели да вкарват и вероучение в програмата. Да намалеело насилието, бла-бла... Да ми дойде някой поп в училище - луд ще го направя! Тия пък са най-големите лицемери, не мога да ги трая - един няма, дето вярва наистина в бога, само далавери и мръсотии правят. Четох една книжка - "Жюстин или Неволите на добродетелта", там са изобличени поповете в най-срамна светлина и всичко е истина. Майка ми вика да не съм си пълнела главата с дивотии. Загубена и недоразвита жена е тя, нямаме какво да си кажем, толкова е далеч от мен. Мисли, че ако си намери мъж, нещата ще се оправят. Всъщност тогава нещата ще се скапят окончателно.
...И все мисля, мисля. Заболява ме главата и пак мисля, не мога да спра. Мислите ми са като в задръстване по "Цариградско". Напират, бутат се една друга, мръднат малко и пак се запрат. Няма изход, няма простор, няма я любовта между хората. Как да отпуша потока, как да живея в този ужасен, сбъркан свят?
