В актьор като Едуард Нортън, ето къде. Премиерата на "Илюзионистът" в България бе умишлено отложена с няколко месеца заради твърде сходната тематика с "Престиж" на Кристофър Нолън.

Всъщност двата филма се оказаха доста различни - единственото общо е, че става дума за фокусници - и всеки от тях има различен "твърд електорат". Не подлежи на съмнение обаче фактът, че Нолън е по-добрият режисьор и неговото упражнение в киномагия е по-смело.

"Илюзионистът" на режисьора Нийл Бърбър се придържа по-стриктно към правилата на "костюмния" филм, не предлага кой знае и какви изненади в развитието на действието, като изключим развръзката (и тя предвидима след няколко прочетени рецензии). Историята тук не е за съперничество и за цената, която ще платиш да си по-добър, а за любов и политика. Атмосферата не е мрачно-готическа, както при Нолън, а по-скоро приказно-приключенска.

"Илюзионистът" има едно, което "Престиж" си нямаше. Актьор, около чийто майсторлък да се завърти цялото действие, който да фокусира филма около личността на героя си. Тук това е Ед Нортън - не се нуждае от представяне, дори когато е неузнаваем зад реквизитните мустачки. Джесика Биел и Руфъс Сюъл обаче са чудовищно дървени в ролите съответно на изгората му и принца, който се опитва да я отмъкне от обятията на фокусника.

Красив и забавен филм, но не и престижен като онзи...