Дори ако "Кралицата" е заснет по поръчка на PR-отдела на Тони Блеър (чийто рейтинг днес е с пъти по-нисък, отколкото през описваната 1997-а) - Англия пак е демократична страна. Филм, подиграващ се безобразно с местните институции, традиции и власт - при това почти в реално време, - никога нямаше да види голям екран в САЩ например.

А "Кралицата" не е просто изявление на свободата на словото. Той е отлично кино, озарено от едно от най-невероятните актьорски изпълнения напоследък. Хелън Мирън е гениална по Станиславски. Тя е по-добра Елизабет II от самата кралица. Преображението й започва със смазваща физическа прилика в първите кадри и завършва с тотално сливане на двата образа. Всяко движение, всеки жест, всяка дума са прицел в десетката. Просто е невъзможно Мирън да не добави и "Оскар" към колекцията си награди, спечелени за тази роля.

Филмът коментира период, за който всички имат спомени от първо лице. Седмицата след смъртта на принцеса Даяна на 31 август 1997-а, в която Елизабет губи ума и дума, а новоизбраният лейбъристки премиер се явява нейна пътеводна светлина по пътя към модернизацията и популизма. Разбира се, документалната информация за тези 7 дни е оскъдна - сценарият е почти изцяло изфабрикуван от Питър Морган. Но не в таблоиден стил. Дори в най-сатиричните си моменти той се отнася с уважение. Даже прави нещо, което отдавна всъщност очаквахме от британското кино - канонизира любимката лейди Ди.

Зрителят е свободен да избира как да приеме кралицата в този филм - като злобна свекърва, която недолюбва бившата си снаха, или като монарх, възпитан във вековни и непоклатими традиции. Мирън изиграва фантастично и двете страни на персонажа - човешката и политическата.

Да се говори само за нейното изпълнение обаче ще бъде подценяване на "Кралицата". Режисиран от майстора Стивън Фриърс ("Опасни връзки"), филмът работи на всяко ниво. Включването на документални кадри е убедително; Майкъл Шийн и Хелън Маккрори са правдоподобни Тони и Чери Блеър; Джеймс Кромуел е чудно дразнещ принц Филип. Единствено Алекс Дженингс в ролята на Чарлз напомня повече за Буш младши, отколкото за британския принц. Но пък никой не е съвършен.