Какво ли ще браним в Афганистан, питаха се първите български бойци, изпратени там на 18 февруари 2002 г. Въпросът няма ясен отговор и сега. |
Никой от тях не посмя да признае по време на тричасовия дебат, че българският контингент се забърка във войната заради лъжи и че продължава да служи на лъжи. Нито конфликтът бе оправдан от митичните оръжия за масово поразяване на Саддам Хюсеин, нито коалицията бе антитерористична, защото самата тя послужи като катализатор на тероризма, който нямаше база в Ирак, нито включването на България помогна за следвоенното възстановяване, защото войната още не е свършила. Тези брътвежи се изтъркаха още по времето на Симеон Сакскобургготски и неговия външен министър Соломон Паси, които вкараха страната в иракския капан. Ако България е принудена да стои там, обяснението е не че следва героичния и може би наивен пример на Гюро Михайлов, а че
от капан не се излиза по своя воля
Трябва да бъде питан онзи, който го е заложил. Бедата е, че той също е вътре и няма представа как да се измъкне.
Управляващото мнозинство се въздържа да вади мръсното бельо на предишното правителство, защото виновниците за иракската авантюра пак са на власт. Когато оцеляването на и без това полюшващото се коалиционно правителство е приоритет в държавата, няма смисъл да се чака нечие разобличение или покаяние. По-логичното поведение се нарича замазване.
"За да получаваме сигурност, трябва и да даваме", заяви завчера в парламента външният министър Ивайло Калфин. Обратното било безотговорност. Докато неговите другари от левицата бяха в опозиция, се изразяваха по-ясно.
Но колкото и да е мъглява, тази формулировка е единственият ни ориентир
защо все пак оставаме в Ирак,
докато други се озъртат къде е изходът. Тя може да ни обясни и още колко пъти ще трябва да подновяваме срока на мисията си там. Всъщност външният министър използва класическата формула за моркова и тоягата - щом искаш сигурност (морков), трябва и да даваш (съответната част за налагане с тояга). България получава спокойствие под закрилата на най-силната държава в света (САЩ) и в лоното на най-могъщия военен съюз (НАТО), като им се отблагодарява чрез солидарност в Ирак за радост на Буш и в Афганистан - за радост на всички съюзници. Сделката изглежда справедлива и равноправна. Още повече никой не е накаран насила да върви в смутните държави. Мисиите са съставени от доброволци, които дори се натискат да влязат в списъците заради по-доброто заплащане (ето още една причина да не се прави сравнение с безкористието на Гюро Михайлов).
Сделка обаче не е имало и няма и да има. България просто показва
външнополитическа безпомощност,
каквато сме свикнали да наблюдаваме. Тя се е оставила да бъде употребявана и първата й мисъл е да не създава някому неудобства. Примерите са изобилни както в Ирак, така и в Афганистан. Защо трябваше срокът за оставане на българския контингент в лагера Ашраф да бъде удължаван до 31 март 2008 г., след като резолюцията на Съвета за сигурност на ООН важи до края на 2007 г.? Защото България ще остане там и през 2008 г. А защо не и през 2009 г.? Президентът Буш вече поиска от Конгреса пари за войната през следващите две години, което означава, че не само не мисли да се изтегли до края на мандата си, но и възнамерява да завещае конфликта на приемника си в Белия дом. Ако нашата тройна коалиция изкара до края на мандата си, със сигурност ще бъде последната, която ще се осмели да вгорчи остатъка от управлението му. Авансовата любезност е точно такъв сигнал.
В Афганистан фактите са още по-очевидни. България отиде там преди пет години с полева баня и всичко изглеждаше невинно (дори малко унизително), а този месец показа склонност да прати войници в най-размирния район, където и според талибаните, и според натовското командване се очаква кървава баня през пролетта. Трябва да се признае, че бяха направени някакви плахи опити за оставане на българския контингент в относително спокойния Кабул, но политическото и военното ръководство показаха слаба резистентност срещу външен натиск - и ето ги нашите вече готови да заемат пост в Кандахар, около който ври афганистанският юг. Нещо повече, от няколко месеца слушаме обяснения колко е полезно да се премахнат националните ограничения в Афганистан, сиреч натовското командване там само да преценява как да се разпорежда с нашите войници. Ако му потрябват за запушване на пробойна във фронта с талибаните, да ги ползва.
Каква е перспективата при такова поведение? Едва ли има що-годе мислещ човек, който да смята, че войните в Ирак и Афганистан могат да бъдат спечелени и че нашите ще се върнат като победители. Даже Соломон Паси, който бълнуваше за парад на победата, отдавна спря да забавлява вестниците със своите просветления.
Участваме в две загубени каузи
Да очакваме обратното би означавало да си мислим, че иракчаните ще ни изпратят с цветя и байрачета, след като ги убедим да не се мразят помежду си. Талибаните пък (ислямските студенти) би трябвало да се върнат в аудиториите си, за да продължат да се препитват могат ли да рецитират целия коран. Бедата е, че България се хвана на две хора, от които няма сили да се пусне. Вероятността да се откачи от Ирак обаче е по-голяма - не защото за разлика от Афганистан мисията й там е срочна (и периодично подновяваща се), а защото Съединените щати вече дават сигнали, че могат да си тръгнат, каквото и да последва. Позорно е, но опитът от Виетнам показва, че и такова решение е възможно, когато конфликтът стане безнадежден.
В Афганистан обаче е заложена честта не само на САЩ, но и на целия военен блок НАТО. Това е първата му истински гореща война в неговата история (ако не се броят бомбардировките над Югославия) и при провал може да се окаже и последната. Разногласията вече са достатъчно видими и пораженията само ще ги задълбочават. Русия не успя да се справи с Афганистан с три пъти повече войници от натовските. Няма никаква логика да се очаква, че сега ще стане чудо. Ако започне афганистанска агония на НАТО, ще участваме до последно поради съюзнически дълг или безгръбначие. Никой не говори за срокове, защото е неудобно - както е неудобно да бъде питан слабеещ болен кога ще умре.