Полунощ. Трябва и да се поспи. Оставям книгата, загасям лампичката, завивам се през глава. Отчупвам в мрака от шоколадчето, слагам парченцето в устата си, то бавно започва да се разтапя. Но не чак толкова бавно, още не съм заспала, а в устата ми вече няма нищо. Къде четох тая глупост, че шоколадът приспивал?! Запалвам лампичката. Посягайки към копчето й, докосвам още топлата ламаринка на абажурчето, топлина се разлива по ръката ми, поне една част от тялото ми се стопля. Останалата леденее - другата ръка, краката, корема... За другите части не ми се и мисли. Студ като в ада. Глупости, в ада поне е горещо... А и такива неща се правят там, боже, боже, така се захласвах едно време по илюстрациите на "Преизподнята", преведена от оня, дето само за жени и вино мислел май че беше... Посягам към книгата... Ама не, с такава книга аз поне не мога да заспя, да чета излиянията на някаква си Джонг, уж писателка, ама само за секс пише. Ей го на какво попадам, без да искам, разбира се: "Изглежда няма човек, дето да не си пада по оралния секс. Всички са открили клитора." А леглото ми е едно такова широко, широко... Хвърлям книгата, взeмам трето парче шоколадче... Същата работа. Както казваше едно мое старо гадже, ако тези работи ставаха с шоколадчета, България щеше да е Швейцария на Балканите. Къде ли е? Не Швейцария, оня къде ли е? Сигур вече тантурка някое внуче, дава му шоколадчета и му вика, че оная работа не става само с ядене, ами и с акъл. Айде стига с тия шоколадчета, запращам ги в ъгъла на стаята. То поне да имаше някой утре да ми направи забележка!

Посягам пипнешком, ей така, на гьотере, към някоя друга книга, трябва да се почете, после да се поспи, утре ме чака тежък ден... Тая па тъпа феминистка, тая па Бовоар, и тя само секс, мъже, любов... Как па не напише нещо за работа бе? Ама па по-тъп въпрос не бях си задавала, хи-хи-хи, пак загасям лампата, пред очите ми оная хубавица, дето ме пита-разпитва, ама аз нали, питате ме тъпо, госпожице, много тъпо. Ама и то не е виновно момичето, сбърка, първо, не трябваше да ме вика веднага след новогодишните празници, и второ, не знаеше ли девойката, че съм в сатурнова дупка, дето му викат май, там, дето си преди рождения ден и ти е кофти, кофти, ама много кофти, щото няма на кой да му се скараш, че не си е написал домашното, че е поръсил всичко с пепел от цигарите си, че дъската на тоалетната е вдигната, а по мозайката пред нея ситни жълти капчици...

Хвърлям настрана и французойката, само дето си дадох парите за нея, а, всъщност не ги дадох, някой ми я подари тая книга, ама не помня кой, трябва да се сетя, ще му разгоня фамилията, нарочно го е направил, да ме депримира... Гледам какво още да почета преди сън, виждам: зелена корица, пише "КБЕ", 5-и том, о-о-о, спомням си, подариха ми я по случай успешното завършване на второ отделение, кога беше то, господи. Отварям там, където има сложено листче, зачитам се, долу на страницата вдясно: "... на 20 километра източно от Габрово..., малко долинно разширение..., 9676 жители..., завод за редосеялки..., Ангел Кънчев..., Пенчо Славейков..." Разплаквам се от умиление, затананиквам си, детство мое, първо и последно... Заспивам цялата обляна в сълзи...

Будилникът звъни, джиесемът също. Ставам, стегната съм, готова съм! Отивам на работа! И ще им разгоня мамата с оня член, не, не оня, за член 155 говоря.