Стоях, широко затворил очи под топлите талази на душа, обливащи нежно тялото ми, устремени с животински нагон към дренажа и зловонните канали, наскоро дератизирани, и този истински торент или проливен сгряващ дъжд, да го наречем така, шепнеше за предимствата на урбанизацията, благините на градската джунгла и все още неиздъхналата топлофикация. Всъщност гореизложеното беше спомен, нахлул внезапно, както си клечах пред компютърния екран с пъргавата аеробика на течните кристали и наблюдавах синята лента, прошарена обилно с празни бели участъци. Постепенно този бар-код на съкровено очакване се уплътняваше, ставаше все по-семпъл и лишен от детайли, което ме караше тържествено да приготвям трапезата за един нов пир на душата. Прехвърлих се на другата картинка - перфектният кръг, с който орлякът от сийдъри и лийчъри ме беше заобиколил (о, за час бях център на мирозданието) и ми подхвърляше сръчно парченца от файлове, частички без никаква стойност. От слепването им с плюнката на добрата слизеста жаба обаче щеше да се пръкне левент неръкотворен, мръсножицирано рок соло, тричасов филм-блокбастър за карибски пирати, жежки сексуални намеци на чалга-фурия или даже китайската ваза, която тати донесе преди 50 години от далечен Китай и която аз разбих с невниманието на малко, тъпо, глупаво, нешамарено гадинче. Жабата бе открила това чудо, крещящо противоречащо на втория закон на термодинамиката. Как ставаше така, че ентропията намаляваше - никой не знаеше!

Но ето че едно малко дяволче се разфъчка по екрана насам-натам, опитвайки се да спре, да улови порцийките, предназначени само за мен, недопустимо вклинявайки се в този свещен диалог на комп с комп, в сложната криптология на безкористно споделената радост от познанието, далеч от деградиращата алчност на авторите. Убийци на торенти, на малки беззащитни тюленчета, убийци на абитуриенти! Благодарение на сатанинските старания на торентадора едното оче на левентката, цъфнала холографски в стаята ми, липсваше.

Спомняйки си много секунди след това за същото и че описвайки го съм се изчерпал, аз отлепих омаломощен перо от гланца на папируса. Усетих как душата ми опустява откъм съдържание и ехото на отчаянието унило започва да трамбова пътечката на многократните си отражения. В инстинктивен порив хванах нацъцкания с азбучни истини лист, който се отправяше вече към червеникавия ретуш на редактора и задърпах таз квинтесенция на аза и то-то ми обратно към себе си, но срещнах неочаквана съпротива. Бидейки горе-долу равна на моята тяга, се догадих, че това е единственият ми читател - прозрение, което бе достатъчно да ме разведри, но не и да накара кокалестите ми юмруци да се разтворят. В този момент листът се скъса на две, аз залитнах назад и паднах на Дъ-то си както някога в многобройните дупки на пътя към село Герман и спомените за келявите храсталаци край него, за скрибуцането на щурците по пладне изплуваха и напълниха отново този свещен съсъд, наречен творческа личност. Аз трепетно загрях, че пак и отново ще Проституирам, че рулото на написаното от мен ще се точи подобно на касови бележки на безсъвестен гражданин, не плащал от години сметките си за вода или от месец тези за парно, без да се интересува от авторските ми права, защото кой може да сложи ISBN номер или печат на вечността?