Никога не съм бил колекционер. С моите доходи можех да колекционирам само несбъднати желания. Но някога отдавна, толкова отдавна, че сам се превърнах в антика, която никой не желае да изкупи, станах секретар на нумизматичното дружество. С ходатайството на виден наш колекционер, на когото понякога вършех дребни услуги - като тази да разхождам кучето му.
Мястото ми звучеше някак помпозно, иначе си бе работа на прост чиновник. Заплащането също бе мизерно, тъй че я карах през куп за грош - отварях заран тихата канцеларийка на "Гурко" и покрай телефонните обаждания се отдавах на своята нова страст - да съчинявам разказчета за малчугани. Като връщах лентата назад в детството, исках да си спомня онзи съдбовен миг, в който животът ми тръгна някак си накриво.
Към мен наминаваше рядко някой заплес с молба да се впише в съдружието ни, иначе нищо не смущаваше моя творчески покой. Сепваше ме от време на време само изреваването на лъва в съседния зоопарк, като да ми напомни, че заплахата винаги ме дебне. И тя не закъсня да ме споходи.
Както си гризях молива, в стаичката се прокрадна слабичък, озъртащ се мъж, с вид на съгледвач. Взех го за един от дребните досадници в бранша, но не излезе така. Като се убеди, че сме сами, показа ми една от онези вързани на верижка служебни карти, която мигом ми напомни с кого си имам работа. Довери ми, че отдавна желаел да се запознаем и станем приятели. А пък аз и сега, като чуя думата "приятел", леко настръхвам. Но му отвърнах любезно, че и за мен ще бъде удоволствие да го имам за близък човек.
- Тогава всичко е наред - рече ми онзи. - За нас ще бъдеш много полезен. Все пак заемаш важна длъжност.
Отвърнах му, че съм поласкан, но колко важно е мястото ми, ще си проличи, ако му покажа фиша със заплатата си.
- И това може да се поправи - даде ми надежди той. - Стига да ни сътрудничиш. Държиш досиетата на доста хора.
Напомних му, че това не са досиета, а най-обикновени справки за нашите членове, но той явно не мислеше така - често и зад дребното прозира таен замисъл. Определи ми за следващия ден среща пред управлението им до Лъвов мост и се изниза, тъй както се бе и появил.
В уречения час се озовах край сивата сграда, около която витаеха мрачни легенди, облечен като за съдбоносно интервю. Онзи не ме остави да се разтъпквам нервно и ме въведе вътре. Преведе ме из разни кънтящи под стъпките ми коридори като през лабиринт, но не се сепнах - досетих се, че това е евтин похват за сплашване. Но тук не позна - през объркания си живот преминах през толкова перипетии, че това ми се видя една забавна, детинска игра. Нали бях вече автор на приказки, една-две дори напечатани.
Накрая отвори тежка врата, обвита в кожа, минахме край секретарката и плахо открехна друга кожена врата. Озовахме се в просторен кабинет, в дъното на който зад масивно бюро седеше също тъй масивен, възрастен господин, с побеляла, високо подстригана коса и с вид на мафиотски кръстник. Сега явно желаеше да покръсти мен в тайните на омертата.
Предложи ми водка с кола, за да ме разприказва, и аз приех с охота. Ето нещо, което не отказвам, все едно кой и с каква цел ми го поднася. После се намести удобно в креслото и с радушна усмивка се обърна към младия си колега:
- Драго ми е да видя, че имаш такъв симпатичен приятел. Вижда ми се разумно момче и ще се разберем.
Отново изскочи тази съмнителна дума - приятел. Но вече бях чел "Кръстникът" и знаех, че тя е знак за приобщаване към братството. Рекох му, че по природа съм сговорчив човек и няма причини да не се спогодим.
- Не може и да е иначе - леко ме сплаши Кръстникът. - А и между нас няма да има никакви пречки. Ще идваш тука като у дома си, но под друго име. Няма да си Йордан Матеев, а да речем... Псевдоним някакъв. А понякога и ние ще ти се обаждаме. От тебе се иска много малко.
После ми поясни какво всъщност се иска - да им доверявам за поведението на колекционерите, какви ги приказват, изтървават ли по нещо за това и онова, с две думи - що за птици са. Че като се ровят в миналото, на някои все им се ще да копнат и в настоящето. А подобно бракониерство...
Казах му, че за мен това няма да е никак трудно. Защото монетата си има открай време две страни и както я метнеш, може да те катурне или издигне към върховете; тъкмо там, където се стремях още от малък и все се търкулвах обратно като Сизифов камък.
- Не се бой, при нас няма търкулване - даде ми надежди Кръстникът. - Стига да не играеш с фалшива пара - позасмя се на остроумието си той и се надигна от креслото. Знак, че визитата е приключила. - Е, хубаво е, че се разбираме без много приказки. Остава само да кажеш дали ти нямаш някакви въпроси?
- Имам - отвърнах му. - Едно дребно нещо - как ще ми заплащате? Месечно или на отделен човек?
За миг в кабинета надвисна гробна тишина като над добре заровено съкровище.
- Я чакай - облегна се назад Кръстникът. - Нещо не ти е ясно. Това не се заплаща. Поне в началото.
- Че как да не се заплаща? - учудих се искрено аз. - Това все пак е една непочтена работа. Да не би вие да я вършите безплатно?
- Я повтори! - наведе се към мен Кръстникът, готов да ме прати в отвъдното, при праотците ни, секли първите монети. - Че ти с мен ли ще се сравняваш бе, келеш?
Отвърнах му сдържано, че не се сравнявам с никого и всеки си е ценен по своему. И да не забравя, че макар и начинаещ автор, един ден може аз да завещая образа му за поколенията. Тогава той направо кипна и ми посочи вратата.
- Вън! - възвиси глас като слаб актьор от историческа пиеса. - Махни го веднага този негодник, че ще го натикам в ареста!
Онзи с пригладената като на сводник косица бързо ме изведе навън, като през целия път бърбореше какъв глупак съм и как съм изтървал златен шанс да си оправя живота. И как един ден ще съжалявам. Тогава не осъзнавах колко е прав, като гледам сега колко по-услужливи момченца с псевдоними си подредиха нещата. Но и в онзи ден нещо ми подсказваше, че оттук нататък не ме очаква нищо добро.
Така и стана. Още на следната заран бях уведомен, че мястото ми на секретар вече е заето от друг. Озовах се отново на улицата и нататък се препитавах все с дребни службици. Усвоих и занаята на бояджията, което бе все пак нещо близко до изкуството, въпреки че след онази фатална среща не успях да се наложа като детски писател.
Бях вече позабравил тази мила драма, когато ми я напомни същото онова плашливо човече, което ме заведе до Кръстника. Той вече бе търкулнал камъка през билото и бе стигнал до началник на охраната на банката. Както мъкнех пръскачката през градинката зад мавзолея, дочух позабравен глас:
- Матеев, ти ли си това, човече?
- Че кой да е - разпознах го веднага. - Нима има друг като мен? Като великия Йордан Матеев.
- Наистина няма - рече с приятелски тон онзи, защото се задаваха вече други времена. - Все исках да те срещна, за да ти кажа какво ми рече тогава за теб началникът.
- Любопитен съм да го чуя.
- Рече ми, че е виждал какви ли не гадни хора, но по-скверен от тебе не е виждал.
Това ми прозвуча като мил комплимент и се разсмях от сърце. Засмя се и той и ме покани да пийнем по чашка и да турим пепел на миналото. Отзовах се на поканата и заседнахме в близката пивница. Че ха по чашка, ха по още една... Докато не ни се развързаха езиците като на заклет доносник и в един момент той се приведе до ухото и каза тихо, сякаш ни подслушваха:
- Абе, излагаме се!
- Че защо аз? - възмутих се искрено. - Защо аз?
Янко Станоев - визитка
Янко Станоев не спира да пише повече от 40 години. Автор е на двайсетина книги - романи, повести и разкази, между които "Неандерталецо мой", "В клетката на тигъра", "Блудния син"... Печелил е престижни литературни награди. Редовен сътрудник на централния ни печат с разкази и есета. Завършва първата си пиеса за интересен период от живота на Мигел де Сервантес.
Janko Stanoev e edin ot naj-talantlivite ni savremenni pisateli. S chudesno chuvstvo za humor, uset za ezika, ritama i kompozicijata. Jalko, che ne pishe poveche i njakak si e izljazal ot fokusa na interesa dnes... No chitatelite trjabva da si spomnjat za nego. Toj zaslujava podkrepa!
или примамен от пепита??(така ли бесе пианистката?? вместо да ни "натика" отново в клетката на хистника където заедно с теб 