Привечер. Вървя по улиците и се чудя как да прекарам времето си по-културно. В този момент до мен долитат галещите звуци на "Малка нощна музика". И аз съзирам стрелбището. Приближавам се и казвам на червенокосата лелка:

- Може ли да ударя на една пушка?

Тя ми я подава и сменя диска - вместо Моцарт пуска Бах. Под звуците на "Токата и фуга" аз се целя. Натискам спусъка.

- Браво, пич! - поздравява ме лелката. - Печелиш огледалце с лика на известен наш атомен физик!

Оглеждам се доволен и отново се целя. Що мокри поръчки съм вършил, ама скъсах със стария живот и вече го давам само културно. Пак улучвам - получавам значка "Златната ракла".

Примижавам - хем от кеф, хем да се премеря по-добре. Този път уцелвам табакера, върху която е гравиран ликът на световноизвестен цигулар - наш, български. Макар че съм непушач, крещя от възторг. А червенокосата лелка ми ръкопляска. Междувременно около мен са се събрали група хлапета - също ръкопляскат и ме гледат със завист.

Вдигам пак пушката. Стрелям. Лелката ми дава огромен медальон. От едната страна на медальона са изписани велики мисли на Жан-Жак Русо, а от другата - сонет на Шекспир.

Бъркам в джоба си за още стотинки. Заедно с тях изваждам и една кой знае откъде взела се дъвка.

- Бате, моля ти се... - протяга ръка русоляво хлапе.

Давам му я великодушно.

- Не, не дъвката - казва плахо то, - искам медальона...

Как да му откажа? Давам му го. И стрелям за друг.

А червенокосата отново сменя диска - звучи "Деветата симфония". Бетховен ме окриля за нови дела и аз уцелвам ключодържател с лика на известна наша поетеса, носителка на орден "Стара планина".

Изобщо купът от медальони, огледалца, значки, ключодържатели и прочие пред мен постоянно се увеличава. Накрая прибирам всичко това в джобовете си.

Тръгвам си под звуците на Шостакович.

И си мисля: "Колко е хубаво човек да има точно око! Я що културни придобивки отнасям със себе си..."