Към особеностите на днешното образование - изчезването на авторитета в знанието и промяната на учебното съдържание с компютризацията и умножаването на индивидуалните самообразователни възможности и интереси (вж. приложения "Просвета" в "Сега" от 12.3 и 26.3. 2007) - е време да прибавим твърде специфичната за България черта. Не се ли види и тя, дълго време у нас ще се произвеждат илюзии за изхода от кризата, без да бъдат разбрани нейните реални измерения, но също така и положителните й възможности. Защото кризата не е задължително нещо само лошо.

От средата на XIX век българското общество бяга от балканския ориентализъм по посока на Европа, при което една от решаващите роли е отредена на образованието. Като отзвук на общоевропейското Просвещение се формулира и идеалът, който след Освобождението държавата независимо от формата си ще осъществява цял век: "във всяко село - училище, във всеки общински център - гимназия, във всеки окръжен град - висше училище". Към това се добавя и образователната функция на армията, даваща и начално, и професионално-занаятчийско образование. Така в края на XX век България има



най-разгърната и най-обезпечена с преподаватели



образователна мрежа на Балканите; по брой средни училища, университети и научно-изследователски центрове далеч превъзхожда съседите си. Нивото на грамотност е най-високо, делът на хората с висше и средно специално образование в икономиката и обслужването надхвърля показателите на съседните страни. Това повдига националното самочувствие, в което масовата образованост и обща интелигентност са свръхценности, официално потвърдени и от националния празник на науката и просветата. (Тук му е мястото и да се поздравим за празника тази седмица: Честит 24 май!)

Но по ирония на историята точно тогава, когато вековният образователен идеал е почти осъществен, страната навлиза в трайна икономическа, демографска и социална криза. В немалка степен тя се изживява по-драматично и поради самоцелно развиваната образователна система, имаща съответните компесаторни функции. Разбира се,



учебното съдържание донякъде изтласква действителността,



в която България катастрофално губи войни, територии и суверенитет, но пък увеличава училищата и образователния ценз на населението, сякаш да потвърди тъждеството на знание и печал и разминаването на образователните претенции със състоянието на страната все в опашката на Европа. Но това става все по-трудно, особено когато кризата е в мирно време и продължава около тридесет години.

И друг път съм споменавал: исторически е важно, че в 2007 г. България стана член на ЕС, но още по-важно е, че през 2007-а в пълнолетие навлезе поколението на прехода към пазарна икономика. Образно казано, то е поколение, расло на течение. Както твърди народната мъдрост, българите най-много се плашим от две неща: от течение и от това да не се минем. Върху поколението на прехода се стовариха ефектите от промяната на света, което бе само намекнато за родителите му около 1968 г., които, тъкмо за да не се минем, си мирувахме по време на социализма. Това поколение се формира свободно и при трайна десоциализация на държавата, прехвърляне на образователните й отговорности към семействата, принизяване на контрола върху педагогическата квалификация, снизяване на ролята на учителя, разпускане на армията, залиняване на професионалното образование, умножаване на езиковите гимназии и паралелки, откриването на стотина висши училища, отлагащи натиска върху пазара на труда и т.н. Тези неща бяха представени като демократизация на образователната система, а всъщност бяха ефекти на нейното



разграждане и привеждане към балканската стихия



Както и кризата, тя не е само лоша.

Тук Балканите се разбират не толкова в териториално-географския, колкото в историко-качествения смисъл на думата: очевидно съществуване на различни исторически времена и народностни традиции. Това обаче предполага не само приятен комшийски начин на живот, но също така и етническа изолация с присъщата й национална екзалтация, която създава нови държави и ново самосъзнание. Балканите са и терен за европейски експерименти, и обект за прилагане на политически надзор спрямо следващите от тези експерименти опасности. Най-накрая те са място за относително добър живот на хора, които успяват да се справят с традиционни местни напрежения тогава, когато биват финансирани и легитимирани отвън.

Тези черти на понятието "балканизация" лъснаха в образователната ни система, оставена на добрата воля на работещите в нея и поддържана с подаяния от обеднялата и окрадена държава. Колкото и да се представя като единна, колкото и да се говори за равни образователни възможности и достъпно качество, за нея най-напред е характерно разделението и капсулирането по етнически признак. В известен смисъл тя онагледява образователни задачи от трите последни века - XIX, XX и XXI. Достатъчно е да постоите известно време в "циганско", "турско" и "българско" училище, за да разберете защо в нивата след начално образование



се срещат все по-малко циганчета,



а след основно - все по-малко турчета. Това води до етническото разпределение на образователния ценз, който наред с териториалното е съществена причина за образуването на относително затворени обществени групи. То се подсилва и при липса на задължителна военна служба. А след като хората нямат образователно взаимодействие, те по-трудно намират и трудово, и културно, и всекидневно, не броим ли формалните празници и политически коректни проекти. За сметка на това лесно могат да пречупват образователното съдържание през традиционните си нагласи и език дотам, че ученето да не оставя никакви следи в израстването им, а българският език да не се овладява и след десетгодишно обучение. Което не пречи да се дават съответните дипломи, чиято стойност бездруго е ниска при съзнателно снижени критерии за оценка.

Да се преодолее тази капсулация, която укрепва автономистко съзнание и някой ден ще е основание за опити за узаконяването си с удвояване или утрояване на иначе уж единната образователна система, не стигат общи приказки и вълнения за религия, униформи и матури. Както не стигат и приятните заблуди за особено високо образователно равнище, породени от все още постиганите успехи от питомците на т. нар. "елитни училища". Настина, цветът на българските средношколци всяка година



захранва европейски и американски висши училища



с около 15-17 хиляди студенти, както и три-четири добри университета у нас и двадесетина специалности. Те не променят обаче съществено картината в българското образование, което никак не е добро и според балкански мерки. В това убеждава всяко случайно посещение на образователна институция в исторически сравнимите национални държави около нас: гръцко основно училище, сръбска гимназия, румънски научен институт и турски университет. Но гръцкото основно училище, сръбската гимназия, румънският научен институт и турският университет не са просто образователни институции. Същевременно те са израз на концентрирана към една приоритетна област държавна политика, която изглежда е била винаги по-успешна от усилията да се покрива цялото поле на образованието.

Е, може да звучи обидно за самочувствието ни, но в това отношение българската образователна политика трябва да се започне отначало: във всяко село - добро начално училище независимо от броя деца. Разбира се, за да се преодолее балканизацията, от която така искаме да избягаме, но при която все някога след стотина години се връщаме, нищо че имаме стотина божем висши училища.