Блокът на приятеля ми Вальо Щърбанов е шестнайсететажен и вятърът редовно събаря антените по покрива. Това "антените" не е съвсем точно - антена там има само Вальо, другите гледат кабелни програми и старите им изоставени приемателни съоръжения, живописно килнати и разкривени, приличат на някаква художествена "инсталация" - много по-късно навлязла мода в днешното ни изкуство . Но понеже и двамата му синове си губят времето пред телевизора ("престъпно го губят"- казва той), от известно време им е отрязал кабела и им е оставил само каквото има в ефира. По бележниците им не личи тази мярка да се е оказала сполучлива, но таткото упорства и се надява на резултат. Затова, като го потърсих да му върна един стар вестник от неговия архив, на вратата му имаше бележка: "На покрива съм". Тръгнах да видя защо днес приятелят ми приема на покрива...
Още не съм готов да разкажа как изглежда в наши дни един софийски покрив. Пък и всеки може да се качи и сам да разгледа. Доцент Щърбанов бе претупал работата върху антената и сега правеше слънчеви бани по юнашка фланелка и пиеше бира "Ариана". Подаде ми шишето и поясни, че никога не се качва горе без бира: тук удоволствието е различно, няма мухи и могат да те видят само от Космоса. За него Космосът е като краставицата от вица - винаги стига до него, но все пак му е и занаят, и препитание, а заедно с това професионална деформация. Клекнах до него и любезно поех бутилката. Щеше да стане дълга и широка, ако откажа...
Разприказвахме се - сякаш и от това, че тук нямаше кой да ни чуе
Долу в съботния ден кварталът бе пълен с хора, те се движеха едва ли не в колони между супермаркета, зарзаватчийницата и тото пункта, на няколко места в пущинака посред блоковете се бяха събрали на групи и най-вероятно също разговаряха, но глъчката на това множество не достигаше до нас. Една сватба се проточи тържествено, панделки и балончета се ветрееха по колите и без съмнение надуваха клаксоните до побъркване, но тук звукът се долавяше като през някакъв филтър - слабо и някак повече информативно. Вальо рече, че това било първата степен на "извънземност" - негов си термин, който той използваше във всякакъв удобен момент най-вече за да назовава странни психически състояния. Но сега на покрива вероятно търсеше да определи усещането за беззвучност, донякъде и за безтегловност, ако не и безвъздушност, което неясно защо нерядко обзема човека на такава височина.
И в тази "извънземност" на момента, когато поисках да съблека и аз ризата, видях по ръкава да пълзи мравка. Малка, прозрачнорижава, сякаш току-що излюпена, но напълно истинска. Какво търсеше тук, далече от мравуняка, от зрънцата и семенцата на тревите и, най-чудното - почти в небето! Земята и пръстта не бяха ли нейната стихия, та бе предпочела да се откъсне и да се озове на тази стъписваща и човека височина? Тук нямаше дори трохи под масата, нито размазан по покривката конфитюр, а само посипан с изронена пепелина покрив и вятър, който щеше да я отнесе, без даже да я забележи - една прашинка, която няма тежест дори и колкото да се приземи...
Мълчах поразен. Невъзможно беше да се съизмерят нещата: нейната височина и нашата в този момент. В мащаба на живота нейното постижение надвишаваше Еверест. Това съвсем не беше благоразумната, стисната и въобще противна мравка от баснята, която поучаваше щуреца да се вразуми.
Това беше мравка авантюрист, катерач и храбрец безподобен
Надвила бе страха, а може би и инстинкта си, за да се озове тук. Но кой щеше да забележи това при нейната големина?
Вальо обаче ме сряза: мравките поначало нямали страх. И да рискуват, не знаят, че го правят. Затова може да се срещнат навсякъде. Почувствах се засегнат - най-вече заради микроскопичния пътешественик, който продължаваше да се качва по ръката ми.
- Ти да не си бил и зоолог?
- Не, но съм бил мравка! - отвърна през зъби доцентът.
Вярно беше. Как всичко се забравя! Известно време след осемдесет и девета Вальо се позавъртя в политиката. Беше много надъхан, запленен и винаги на първия ред. После с други като него се опълчиха на своите водачи и веднага ги натириха. Някой сполучливо подметна за "бунт на мравките" и като тръгна: мравки, та мравки. Та до днес: сини мравки, жълти... Такива безстрашни, пък и безкористни екземпляри като моя приятел между тях бяха рядкост. Повечето много скоро се оказаха термити с железни челюсти, но че той познаваше нещата отвътре - познаваше ги...
Реших, че въпреки всичко доцентът е твърде краен:
- Все се пак не можеш да отречеш...
- Отричам - тросна се той. - И тази нежна душица, по която сега се възнасяш, е просто един хитрец, които те е полазил по крачола или по обувката и ти си го качил тук с асансьора, а сега го представяш за храбрец и катерач. Сякаш не знаеш как става това. Не си го виждал досега ли? Я си спомни!
Веднага го разбрах. Точно така беше. Всякакви мравки и бълхи познавах, които се бяха възкачили по върховете, по покривите, в облаците дори - ей така, по същия начин, закачени за хора, които не се страхуваха, имаха здрава снага и не се леняха да изкачват височини. Както нерядко става - преносното обясняваше буквалното, а и Вальо влагаше в това такава страст, че и аз се ядосах: също тъй бях изнесъл нависоко не един такъв юнак...
Поисках да го махна от ръкава си, но не го видях. Беше вече някъде по яката, в косата. Какво пък - сметката му този път ще излезе крива. Сега просто ще сляза и ще го върна обратно. Също тъй бързо. Също тъй с асансьора. Както се полага. Ако му се иска нависоко - да се катери чест по чест...
И въобще не ми се спущаше от покрива: печеше приятно и също тъй приятно полъхваше, а бира в голямата бутилка имаше и за двамата. Но тръгнах: достатъчно си бях траял в подобни моменти. И мисля, че беше правилно. Макар и без значение.
Защото справедливост в природата може да се възстанови. В нашия живот - не...
И аз имам приятни спомени от покривите на Студентски град, бл. 55 и 60, в които последно бяхме - времето преди кабеларките още. Това са семейни блокове, покривите - пълни с антени. Често се и крадяха. Намираш (открадваш) си една празна тенекия от боя, напълваш я с баластрата от покрива, забиваш сапа на антената. Пускаш долу коаксиалния кабел, купен от последния етаж на ЦУМ.
Комуникацията с жената 4 етажа по-долу става с викане - "как е сега? не е добре, преди беше по-добре". Бяхме си купили цветен телевизор "Велико Търново" 84 с кинескоп Тошиба, четири точки - със списъци и проверки, естествено, от магазина на Екзарх Йосиф. Хладилник "Мраз" "с две врати", ама обшивката му вътре се пълнеше с вода отзад и бях пробил една дупка с ножицата да го изпишквам през седмица-две. После я затулях с дъвка Идеал. На горната му врата бях лепнал един чужбински стикер "my country - Europe". Вътре пазехме грижливо един плик салата от червено цвекло, италианска, от хуманитарната помощ. За красота.
Брат ми живееше в същия блок 55, ама друг вход, и си ходехме по покривите. Пишех си дисертацията на домашния Правец 8Ц (с Парис) и колчем меките дискети заяждаха, тичах у тях да ми ги оправи - той е компютърджия. Напролет като цъфнеха овошките и се раззеленееха тополите и ливадите, гледката беше безумно красива, носеха се полски и витошки аромати.
В Ню Йорк покрива също е доста посещавано място - и пак може да се прескача по него до съседните сгради. Пак вечер се усеща уханието от парка. Вместо тополи - чинари. Но не е покрит с камъчета, а с черна смола, и зидчетата, с които е ограден, не са с поцинковани ламарини, а с керемиди. Но сега щели да боядисват всички покриви в града бели заради глобалното затопляне. Няма от ония антени (има сателитни), но пък има някакви лъскави железарии за климатика. Вечер разни млади полуголи мъже се стрелкат тихо в мрака, правят лицеви опори или пушат пури по ъглите. Някои по-богатски покриви си имат градини и беседки, че и басейни.
Ей, много глупаво племе сме да му се невиди. 
