През последните 5-6 години се случи нещо, което всички знаем, но чиито далечни следствия рядко обсъждаме: роди се избирателят стратег.

През 90-те все се чуваше: "Дядо ми беше антифашист, ще се обърне в гроба, ако гласувам за десните". Или обратно: "Ръката ми ще изсъхне, ако пусна червено". Всичко това, придружено с драматични клетви, значки и знамена, указващи публично от кои си, късане на приятелства, разводи. И ето ни днес в една нова ситуация, при която политическата подкрепа е нещо, което правиш не заради ритуала, а с определена цел. Да кажем: ще подкрепя бате Бойко не защото ми харесва, а защото трябва да има опозиция на БСП. Или: гласувам за БСП, за да засиля либералната група на Станишев срещу национал-популистите на Първанов. Или още: гласувам ДПС, за да покажа, че законът за уседналостта е свинщина.

А когато отидем на местни избори, картината става още по-сложна, защото там все някой на някого е приятел или зет, някой нещо е приватизирал или иска да приватизира... Вотът, купен с кебапчета, е друго, за кебапчета гласуват хора, които никога не са имали истински политически пристрастия. Тук говоря за онези, които в хода на нормализацията на българската демокрация се дистанцираха от партии или идеологии и които започнаха да гледат на гласуването не като на литургично единение със своите, а като на ако не чак шахматна партия - то поне табла.

Този вид избиратели са много по-незабележими, особено зад шумотевицата, която вдигат неоморалистите от ляво и дясно. Колко ли са те? Във всеки случай повече, отколкото си мислим. При това ще ги намерим най-вече сред образованата част на нацията. Аз например съм обкръжен практически само от такива. Защо не ги забелязвате ли? Защото



има нещо срамно да кажеш, че гласуваш стратегически



- почти като да признаеш, че проституираш. Но ей на, повече и повече хора правят именно така - гласуват без любов, поради една или друга сметка, гласуват стратегически. Ще се върнат ли някога пламенните политически идентичности? Възможно ли е? Трябва ли да се върнат? Наместо да окайваме като повечето публични говорители у нас така получилата се цинична ситуация, нека се опитаме да я разберем.

Подобен процес тече във всички съвременни демокрации. На френските парламентарни избори например неочаквано много гласове отидоха за социалистите, защото центристите гласуваха стратегически, за да не се засили твърде много партията на Саркози. Не просто харесваш някого и го подкрепяш, а, така да се каже, удържаш една мека гледна точка към политическата ситуация и се стремиш към баланси отвъд твоите собствени убеждения, интериоризирал си у себе си погледа на социолога. Нищо чудно впрочем, че самите социологически прогнози все по-често се провалят: и във Франция, и в България.

Избирателят стратег е



продукт на новата медийна ситуация



"Нова", защото е идеологически неутрална или поне не е идеологическа по начина, по който бяха 90-те години. Спомнете си какви битки се водеха тогава - дали ще се признае даден факт, каква позиция ще заемат по него. Днес, ако един скрие факта, ще го напише друг, ако един не заеме съответната позиция, ще я заеме противникът му. Новата медийна ситуация се характеризира не с дефицити, а обратно - с излишества - на информация, на гневове, емоции, разкрития и тъй нататък. Не че няма манипулация - просто тя се прави по съвсем друг начин и предполага съвсем друга критика. Така или иначе, светът около нас е свръх изобразен, има повече думи, отколкото факти, ако ми позволите подобно изхвърляне.

В тази нова ситуация, която маргинализира партийните медии, е трудно да имаш кумири, просто знаеш твърде много за тях. Политиците днес не са по-лоши отпреди - човекът на власт винаги е крал, лъгал, проявявал едни или други слабости: просто се е сменила геометрията на публичното пространство. Интересно е отклоняващото се, скандалното. Значи, ако изключим хипотезата, при която някой политик си направи харакири на поста, винаги тъмното ще надделява над светлото. Оттук по необходимост избирателят



заменя търсенето на доброто с избора на по-малкото зло



(а онзи, който го убеждава да повярва отново в добродетелите на управниците, автоматически е причислен към лакеите на властта).

Другият момент е това огледало, което представляват сондажите. Отново говорим за едно по определение обективно, ценностно неутрално отразяване. Времето на яростните идеологически атаки към социолозите в началото на "прехода" някак неусетно отмина. Не че не могат и не се поръчват сондажи, при които с умело поставяне на въпросите и избиране на момента даден кандидат да излезе напред, но конкуренцията прави така, че много дебелашките лъжи дискредитират агенцията, която и без това чрез електоралните изследвания не печели сериозни пари, а главно трупа престиж. При това наред с цифрите и процентите върви един експертен дискурс, който тълкува, избистря образа. Вярно, че винаги подозираме експертите в пристрастност, а и те имат свои убеждения. И все пак наложи се една процедура на говорене, която прави трудно, както в началото на 90-те, попадналия в кадъра да размаха знака V.

Въпросът не е дали са наистина неутрални социалните форми, а дали се възприемат като такива. След 90-те избирателят неусетно свикна с огледалото, почна да живее в едно непрекъснато състояние на социална рефлексивност, загубвайки своята политическа естественост точно така, както я губи хубавицата, която непрекъснато се оглежда с ъгъла на окото в пудриерата си. Харесвате даден кандидат, но той няма шансове, така че решавате да прехвърлите гласа си към някой, който не харесвате. Или просто картината ви отчайва, отказвате се да гласувате ("Много съм грозна, няма да отивам на среща!") Обратно - сондажите могат да създадат политици преди и отвъд политическото съревнование, на базата на чистото очакване - така изплува в нашия пейзаж г-н Бойко Борисов, така прескочи партийната номенклатура Сеголен Роял във Франция. Много хора ги харесват, значи почвам да ги харесвам и аз, макар че истински не ме убеждават, откъдето харесването се увеличава още повече и тъй нататък.

И вижте сега в каква сложна, постмодерна игра ни вкарва избирателят стратег. Той не просто реагира на това, което другите правят; реагира на това, което казват, че правят. Оттук наместо да мисли в какво точно вярва и какви интереси има, той все повече се мъчи да си представи ценностите и интересите на другите избиратели - онези, от които зависят процесите. Да ги разбере, да ги превари, така както правят онези, които играят на борсата. Оттук и тази нарастваща скорост на процесите, масовите паники, неочакваните промени в позициите. Рационалността на отделния стратег любител ражда нарастващ хаос в обществото.