Преди 25 години вярвах, че образователните изследвания ще ни отведат до обетованата земя, където училищата са перфектни, а учениците постигат неотразими резултати. И днес много хора са убедени в това, включително и президентът на САЩ, който се зарича да реформира просветата въз основа на науката и фактологията (въпреки че упорито отрича глобалното затопляне и употребата на стволови клетки и настоява Сътворението да се учи наравно с еволюцията в училищата).

Колкото и да ми е неприятно да го кажа - и въпреки че силно се надявам да греша, - аз вече не вярвам в това. Ето няколко аргумента:

Изследванията на образованието не са лесно достъпни. В специализираната периодика излизат от време на време обобщени данни от големи проучвания, но детайлни резултати обикновено могат да се намерят само в редки академични журнали или доклади на висок стил, написани за други учени. Така те не стигат точно до тези, които имат най-голяма нужда от тях. Дори и тези анализи да бяха далеч по-достъпни и написани на разбираем език обаче, едва ли щяха да имат много читатели. Повечето преподаватели просто не са потребители на такъв тип анализи и същото важи с пълна сила за директори и помощник-директори. Пък даже и да четяха такива доклади още топли-топли, училищата едва ли щяха да се преобразят, тъй като една съществена промяна изисква да се наложи нова ценностна система, да се разтури рутината и, общо взето, да се научи старото куче на нови номера.

Самите изследователи пък сякаш си



умират от удоволствие да се неутрализират един друг



В хуманитарните науки това е далеч по-лесно, отколкото в точните, тъй като тук има толкова много неконтролируеми променливи. А и колкото по-голям е въпросът, толкова по-уязвими са отговорите. Когато едно изследване установи, че малките класове способстват развитието на учениците, веднага се пръква друго с противоположни констатации. Според един доклад поощрението вреди на детето, според друг - наказанията са по-опасни. Веднъж парите имат значение, друг път - нямат. Ваучерната система ту работи, ту - не. И т.н. Тези противоречия правят голяма услуга на политиците, които винаги могат да измъкнат отнякъде някакви данни и да опровергаят с тях опонентите си. От друга страна обаче, за неправителствения сектор е крайно трудно да вземе решение, къде да насочи финансовата си подкрепа, за да постигне максимален резултат.

Щом някоя по-напредничава глава предложи нещо различно от онова, което правим в училище от 100 години, критикарите веднага обявяват, че липсват достатъчно изследвания по въпросния експеримент, а, разбира се, "не е никак морално да се използват чужди деца за опитни мишки". По някаква сбъркана логика ни се казва, че няма достатъчно данни да се опита нещо ново, но пък ако не го опитаме, няма откъде да вземем данни, как ще работи то.

Едно сериозно проучване на образователната система действително би могло да подобри съществено качеството на обучение, но



срещу кошмарно много пари



Малките класове може и да развиват таланти, но поглъщат и сериозни средства. Дори и някой екип учени да установи, че училищата с по-свободен режим надбягват с цяла миля традиционните, учителските синдикати ще продължат да се борят до смърт с тях.

В редките случаи, когато препоръките на някое изследване не са нито скъпи, нито противоречиви и следователно допадат на политиците, необходимите действия се предприемат тъй несръчно, че не просто са безрезултатни, а често вадят очи, вместо да изпишат вежди. Христоматиен пример за това е решението на предишния губернатор на Калифорния Грей Дейвис да раздели всички деца в малки класове, а не само тези, за които тази мярка е удачна. Много съм мислил как губернаторът е стигнал до тази идея и единственото цензурно обяснение би могло да бъде, че е пушил нещо. Нямаше ли кой да му обърне внимание, че няма достатъчно учители, нито пък стаи и че едва ли това е най-добрият начин да се похарчат едни съвсем ограничени ресурси?

Струва ми се, че голяма част от изследванията в областта на просветата са подозрителни, тъй като разчитат основно на дефектната система на стандартизираните тестове. В повечето важни проучвания през последните години заключенията са базирани единствено на оценките от изпитите. Те обаче не са достоверно мерило за знанията на учениците, тъй като не измерват много от нещата, на които се надяваме училището да научи децата, като ценностна система и поведение. Да не говорим, че не оценяват и показатели като артистичен талант, кинетични способности и социални умения.

И накрая, усилията да се претворят в практиката заключенията на анализите не могат се увенчаят с успех, защото образователната система - като всеки двигател, не работи, когато някоя ключова част е счупена. Едва ли някой би спорил, че училищата няма как да обучават сполучливо без добри учители. Но за целта са нужни добри заплати, добри условия на работа и радикално подобрени програми за подготовка на преподаватели, които да привлекат умните студенти и да произведат от тях въпросните добри учители. Всичко това обаче е невъзможно без адекватни ресурси, нови стандарти във висшето образование и фундаментални промени в структурата на училищата. Накратко казано,



счупените чаркове на системата



трябва да се ремонтират едновременно.

Деканът на факултета по педагогика на Станфорд Дебора Стайпек написа веднъж в това издание, че "базирането на решенията върху изследвания и аналитични данни е съвсем нова концепция. Необходимостта да се ползват подобни проучвания и уменията да се интерпретират техните резултати трябва да се развиват сред учителската гилдия". Ако деканът има право, а най-вероятно е така, човек започва да се пита какво са правили факултетите по педагогика през последните 100 години.

Разбира се, по-лесно е да се критикува, отколкото да се дава съвет, но твърдението на декана Стайпек предполага поне едно решение: изследователите биха могли да се постараят повечко, за да създадат аудитория за своята работа. Друга мярка би могло да бъде акцентирането на изследвания в по-дълги периоди от време. Те са скъпи и изискват голямо търпение, но пък имат голяма научна тежест.

В средата на 90-те бях част от национална комисия за изследвания в образованието, чиято цел беше да реши предизвикателствата пред образователната система. Можем ли да идентифицираме въпросите от най-висок приоритет - онези, чиито отговори биха ни отвели към по-добри училища и по-добро обучение? Можем ли да структурираме програма за стратегически изследвания, които да ни въоръжат за всеобща атака на образователните проблеми? Можем ли да убедим правителството и неправителствения сектор да осигурят дългосрочно финансиране за това начинание? Ако някога успеем да отговорим положително на тези въпроси, може би образователните изследвания са способни да подобрят образователната система.

----------

Роналд Уолк е председател на борда на Editorial Projects in Education - неправителствената организация, която издава влиятелното американско издание Education Week.