Надви ли ни либийският вожд Муамар Кадафи? Той наложи правилата на играта и я доведе до развръзка каквато желаеше. Дори си запази правото да я протака и занапред колкото иска. Никакви юридически аргументи, никакви международно признати човешки права нямаха роля. България прие унижението нейни граждани да бъдат третирани като заложници, чиято съдба се реши с откуп. В името на живота им.

Кадафи едва ли е имал намерение да ги екзекутира, защото от мъртви заложници няма полза. Какво даде и какво получи? Даде уверение, че ще живеят зад решетки, както и досега. Присъдата "доживотен затвор" означава - до гроб. От него зависи дали ще ги екстрадира и кога. Срещу неговата "прошка" нищо чудно България да му опрости 54 млн. долара, които й дължеше, или по 10 млн. долара откуп за всяка от медицинските сестри. Поне така се подразбира от изявление завчера на външния министър Ивайло Калфин пред в. "Интернешънъл хералд трибюн".

Тъй като са невинни, наблюдавахме



класическо изнудване от похитител,



при което даването на откуп не хвърля вина върху жертвите. Първоначално той искаше по 10 млн. долара за всяко заразено дете, но България не носеше отговорност за тяхната злощастна съдба, нито пък имаше откъде да му намери 4,3 млрд. долара, и трябваше сам да си поеме разходите, защото е виновен за окаяната здравна система на страната си. Що се отнася до Европейския съюз, той ще продължи да лекува децата, но не и за своя сметка. САЩ пък досега не са дали нито цент за международния фонд, който уж изплаща компенсациите от 460 млн. долара за роднините на заразените деца.

Така че сделката за живота на медиците поне финансово би наказала само България. Тя може да твърди, че не дължи никакви компенсации, защото няма вина. Но е доведена до положение да плаща, защото има грехове - греховете на няколко правителства през първите 15 години на демокрацията, които могат да бъдат определени като ерата на дипломатическия наивизъм. Много е писано и за безхаберието, с което бяха разгонени дипломати и разузнавачи без наличието на готови кадри за подмяната им, и за бездушието към българските граждани зад граница, и за импровизаторските напъни на случайни външни министри и посланици. България ще плаща за вътрешното политиканство, което подмени националната политика.

Парадоксално е, че сега се хваща за



спасителен пояс от времето на социализма



- Споразумението за правна помощ с Либия, сключено на 8 март 1984 г. Сигурно тогавашните дипломати, които според първия демократичен президент Желю Желев са страдали от нелечимите дефекти на съветската школа, все пак са имали някаква прозорливост да си оставят терен за маневриране, дори когато отношенията с Либия се определяха като сърдечно приятелство. Колкото и да се прегръщаше Тодор Живков с Муамар Кадафи, тогавашният български ръководител все пак е съобразявал, че не може да оставя български граждани изцяло на неговата милост. И е предвидил възможност за екстрадиране в случай на осъждане. А наследниците му просто махнаха с ръка на Либия и я пуснаха да прави каквото иска с българите. Неудобна истина, но трябва да се каже.

Любопитно е, че при социализма нито веднъж не се е стигало до прилагане на споразумението, защото в Бенгази, например, имаше консулство, което си вършеше работата и вадеше експедитивно българите от арестите. А те попадаха там за същите банални неща, за които бяха осъдени и медиците в добавката към основната им присъда по СПИН процеса - за алкохол, извънбрачни връзки, валутни нарушения. Сигурно и петте медицински сестри отдавна щяха да са на свобода като полските и филипинските си колежки, ако е имало кой да им помогне от българското посолство. Всичко това е известно и много пъти ще се напомня, за да не забравя държавата, че принадлежи не само на чиновниците си, но и на народа, който ги издържа.

След като България се бе снишила през последните години, признавайки колко е безпомощна нейната тиха дипломация, ЕС преговаряше от нейно име, но сега тя отново попада под прожекторите на световното внимание и



получава втори шанс



да защити достойнството си. Споразумението за правна помощ изисква активизиране на собствената й дипломация, която да върне казуса в строго юридически рамки. Щом и за Либия тази формула е приемлива, трябва да се използва възможно най-бързо. Българските юристи и дипломати трябва да престанат да се лутат в либийската правна система и казуистика. Факт е, че до последния момент преди заседанието на Висшия съдебен съвет те продължаваха да правят своите малки открития как функционират либийските институции и какви препятствия могат да поставят. Факт е също, че за смислени обяснения журналистите разчитат главно на прокудени от външно министерство специалисти. Няма да е обидно, ако до тях се допитват и действащи дипломати. Каузата за спасяване на медиците отдавна не е ведомствена, а е национална и всяка помощ би трябвало да се използва. Тук няма място за чиновническа докачливост.

Националната солидарност трябва да окуражи България да изрича с по-ясен глас своята позиция пред Европа, за да не позволи медиците да бъдат използвани за друг пазарлък - например, за изнудване на Великобритания да пусне осъдения доживот предполагаем атентатор от Локърби Абделбасет Али ал Меграхи. Заговори ли се за сделка: "вашите доживотни затворници - за нашия доживотен затворник", българките ще бъдат обречени на ново пленничество. Ако либиецът е осъден несправедливо - да го пуснат, но да не го свързват по никакъв начин с медиците. Този път трябва да е ясно, че срамът би бил за европейската дипломация, ако тя реши да се обслужи с българките, за да замаже хипотетичната съдебна грешка с Меграхи, т.е. да се отърве от него уж принудена от хуманитарни съображения спрямо медиците. Тръгне ли се в такава посока, България не бива да мълчи стеснително.