|
27 Юли 2007 15:40
Румънския етнос е загадка за науката. В днешните румънски земи - Трансилвания и Олтения - западната чат на Влашката низина към Видин - е имало римска провинция Дакия, но тям нямало легиони (у нас имало три) и римски колонисти. И съществувала кратко - около 150 г. Под ударите на готите римляните се изтеглили южно от Дунава, създали между двете Мизии нова провинция - Вътрешна Дакия и преселили там малкото романизирано население от север. От 3-ти до 13 в., близо хиляда години, няма никакви писмени и археологически свидетелства за наличие на романоезично население северно от Дунава. Там повече от 200 г. господствали готите (в днешния рум. език няма никакви следи от готски), след тях - аварите, славяните и българите. Унгарците, които се заселили в Карпатския басейн в края на 9 в., научили местните топоними от славяните, както и земеделските термини. А имената на градовете и областите - от българите. Например Брашов - от българското племе берсили (т.е. персийци, както се самонаричали), Сибиу - от бълг. собств. От българите идело и името на Белград - Нандорфехейрвар, т.е. оногундурски бял град. След унгарците в Трансилвания се заселили и немци (саси). Наследството, с което се хвалят сега румънците в Трансилвания (архитектурата на Сибиу), е немско, унгарско и българско, без никакво отношение към власите до много късно време. Вероятно влашкия етнос е възникнал на Балканите - в планинската централна част (Вътрешна Дакия - по това време в България, царството на Самуил) между Епир, Албания, Косово, Ниш и до София, в средата 10 в., когато са първите споменавания на ромейски писатели за влахи и арванитес. Власите и албанците се оформили в съседство. Има над 600 общи думи във влашки и албански, повечето свързани с животновъдството. Власите явно се оформили от остатъците от романизираните траки на Балканите (южно от линията на Иречек). (Албанците - най-вероятно от остатъците от нероманизираните и неелинизирани траки - бесите, предполагал Густав Вайганд; той изключвал илирийската теория). Чак до 18 в. най-големите центрове на власите били в Албания - големия търговски град Москополе - и Тесалия. Но още в 12 в. власите се разселили със стадата по планинските била, стигнали Мизия (Търново) и в 13 в. минали северно от Дунава по Стара планина във Видинско и продължили нагоре по Карпатите. Видинските власи по Тимок са остатък от тази миграция. В началото на 14 в. се появили първите влашки държавици (начело с войводи, боляри и столица гр. Търговище) северно от Дунава, васални на Търново до падането му под турците. Цар Иван-Александър взел влашката княгиня Теодора, майката на Иван Срацимир, после я оставил заради еврейката Сара. Иван Шишман убил васала си - влашкия войвода, който бил бръкнал в Добруджа като съюзник на Иванко Добротица след изтеглянето на турците (временно) оттам. До падането на Цариград под турците в 1453 т. нар. от нас днес "Византия" се самонаричала "РоманИя", Царството на римляните. Името "Византия" се появило в началото на 16 в. в западна Европа, за да отличават по-добре империята от старата римска империя и от Свещената римска от Средновековието. И в бълг. фолклор "РоманИя" е Старозагорско-Ямболско, дето жънат "загорците" от "Загоре" (Търновско). Така и турците наричали Балканите Румили (Рим) и християните им - рум миллийет (римляни). Според румънската историческа наука първата употреба на името "цара ромъняска" (римска/ромънска земя) по адрес на Влашко било от средата на 16 в. в едно писмо на кирилица от един влашки търговец ((Някшу от Дългополе/Къмпулунг) до някакъв болярин - писмото е на влашки на кирилица и с няколко български фрази, в началото (обръщението - "именитому..." ), името Дългополе (днес Къмпулунг) и в края "и бог те веселит" (поздрав). И с доста българизми във влашкия език. Днес румънските учени наричат българския език в документите им "славянски". Не е ясно кога власите, а и другите народи, са си дали сметка, че влашкия език е романски (макар с 50% българска лексика). Едва ли още по времето на Калоян, който се подписвал няколко пъти до папата с "цар на българи и власи" (под което се разбирало, по тогавашната ромейска териториална терминология, цар на Охрид-София и Търново - и нищо повече). Според мене осъзнаването е дошло по-късно - от италианските пътешественици и особено от учените латинисти в унгарска Трансилвания в 18 в. Власите се християнизирали и ограмотили в България - те писали на кирилица до средата на 19 в. и служили на български църковнославянски език. Държавните документи (влахо-българските грамоти) до края на 17 в. и отчасти след това били писани на жив български език - граматиката и лексиката отразявала измененията на живия бълг. език в България, а не били консервирани на равнището на Търново от 14 в. Те са от най-ценните писмени свидетелства за езика ни през турско. Когато бълг. центрове на просветата западнали, а книжовниците избягали в Сърбия и Русия, появило се и сръбско влияние. Няма никакви свидетелства за автономна романска грамота у власите на латиница преди 19 в.
|