На фанатична власт подхождат също тъй радикална документалистика и опозиция. След 11.09.2001 г. това е болезнено ясно. Действието в "Пътят към Гуантанамо" започва тъкмо тогава - десетина дни след падането на Двете кули, и завършва в деветия кръг на ада.

Майкъл Уинтърботъм е британски режисьор, отдавна прочут с вкуса си към полудокументалната драма, заснета на реална локация с почти (или напълно) реални герои. Вече сме гледали многократно награждаваните му "Добре дошли в Сараево" и "В този свят". Сътрудничеството му с Мат Уайткрос обаче е най-документалният дотук. Неговите герои са съвсем истински - "тримата от Типтън", пакистански момчета, второ поколение имигранти в Бирмингам, които имат нещастието да се озоват в Афганистан в навечерието на американската инвазия. Тръгнали на сватба, те се оказват на мушката на американското правителство и са набедени за терористи от "Ал Кайда". Излежават две години в Гуантанамо, преди да ги оневинят. Пред камерата на Уинтърботъм застават истинските Шафик Расул, Рухел Ахмед и Асиф Икбал, за да си спомнят ада, през който са минали. В реално време премеждията им са предадени полухудожествено с участието на неизвестни актьори с техния цвят на кожата. Разбира се, някои биха провидели пропаганда и манипулация в редуването на кадри от мъчения с физиономията на Буш, но киното е изкуство, не журналистика, и му е позволено повече, ако не и всичко.

"Пътят към Гуантанамо" не е "хубав филм" в смисъла на, да речем, описания по-горе "Звезден прах". Той е чудовищно тежък. Той е жесток и безкомпромисен, точно каквито са мъчителите към жертвите си - независимо дали са на страната на терористите, или на страната на "демокрацията". Отношението на едните към другите винаги е едно и също - това е и най-страшният урок, който филмът на Уинтърботъм преподава.