Фантастичното в киното днес е твърде много, но като че ли продуцентите се срамуват да предложат на публиката чистокръвни приказни приключения. Все ще ги облекат в някой модерен целофан като "фентъзи епос" или "комикс", или даже "анимационна хексалогия". Сигурно е нещо свързано с възвращаемостта на инвестициите; по-вероятно е просто победа на добре калкулирания цинизъм над детската наивност.

И внезапно се появява "Звезден прах" - филм, който не струва 200 милиона долара и не го пускат заедно със зарята на 4 юли, но фантазията в него има детонационния ефект на целите Андерсен и братя Грим, взети заедно.

С една дума, той продължава традицията на "Приказка без край" и "Уилоу" - и е все едно дали днешните префърцунени хлапета ще се накефят на същите неща, които възторгваха техните връстници през 80-те. Сладникав, леко бутафорен и без всякакво усещане за реализъм филмът на Матю Вон ще спечели безвъзвратно всички онези зрители, чието детство е съвпаднало със споменатите два. По-заядливите дори ще открият deja vu в някои елементи, но това няма да помрачи чара на лентата.

Още повече че специалните ефекти са бая напреднали за последните две десетилетия. Това е и причината "Звезден прах" да си има всички приказни атрибути - еднорози, летящи кораби, магически заклинания с пиротехническо въздействие. Историята зад всичко това обаче е простичка и старомодна.

Адаптация по роман на Нийл Геймън "Звезден прах" е история за момче, родено на границата между английската провинция и вълшебната страна Стормхолд. В търсене на подарък за любимата то намира падаща звезда, която се е превърнала в приказно красива девойка, изживява приключения и намира собствената си, отдавна изгубена майка плюс половин царство в добавка.

Подобно на повечето детски филми днес и в този истинските титуляри са възрастните. Мишел Пфайфър е в стихията си като паникьосана от старостта вещица, но и Робърт де Ниро не е за изхвърляне в ролята на пиратски капитан, който си пада по кан-кан. Мяркат се и Питър О'Тул, Сиена Милър и Рупърт Евърет, а сър Иън Маккелън е достолепният разказвач зад кадър. Виж, Клеър Дейнс преиграва жестока в ролята на Звездата. Но то пълно щастие няма - или поне го има само там, където пишат хепиендовете за филми като този.